Никога не съм взимала на сериозно книгите за самопомощ, или както там се наричат на български. Апропо, на български е трудно да им се намери име, защото те са чиста американска измислица и съответно си имат услужливо английско име: self help books. Колко практично се търси и открива щастието всъщност! Цената на една такава книга е между 10 и 15 лева, а разправят, че щастието било безценно. Всичко си има цена!
Влизам в една книжарница и питам продавача: „Извинете, имате ли щастие?“ Той се замисля: „Ъъъъъ... знаете ли кой е авторът?“ Естествено, не ме разбра. И въпреки това ми даде най-добрия отговор. Да, аз не съм американка и знам кой трябва да е автор на щастието ми.
Чували ли сте, че едва 10% от щастието ни се дължат на обстоятелствата в нашия живот? Открих статистиката в търсене на щастието тази седмица. Гените ни осигурявали 50%. Познайте кой трябва да се потруди, за да светнат онези най-трудни 40%. Казано е какво ли не за щастието. Миналата година самата аз написах, че трябва да сме внимателни с него и да сме добре и без да го изпитваме през цялото време. Оттогава то ме наобикаля, отдава ми се 100%, а после бързо си взима цифрите и процентите и ме оставя с нулите да се уча да създавам зависимите само от мен 40% щастие. Някъде между сложните изчисления на щастието открих, че няма защо да го чакам. Трябва да се науча да го произвеждам.[[quote:0]]Наскоро си писах с една приятелка – Радост – чуден човек, за когото задължително ще разкажа някой път. Тя е от хората, които каквото и да кажат, то носи смисъл, а смисълът често съдържа някой и друг процент тъга. Това чудно момиче ми написа така: „Не бива да пускаш да си отива твоето голямо Синьо! И не бива да му даваш ключа за другоцветието на зениците ти! Зная, че Голямото синьо е вселена. С твоето име. И дом на всички сезони... Толкова ми се иска щастието да върви и до теб! (И не забравяй да му говориш понякога, да го обгрижваш - то обича това и се натъжава много, ако не го забелязваме - затова понякога изглежда като да се е скрило).“
Връщам се от книжарницата и мисля за думите й, за думите на продавача, за думите на Толстой: „Ако искаш да си щастлив, бъди!“ Изглежда толкова лесно. Теоретично, математически, статистически, вербално, процентно... всякак изглежда лесно да си произведеш щастие. Милиони сентенции казват как, Холивудската индустрия филмира от години начините, клишетата са клишета, защото са повтаряни безброй пъти уроци по щастие. Винаги съм била схватлива ученичка, но днес сякаш съм забравила целия назубрен материал.
Продължавам да вървя. Правя план. План за щастие. За мъничко поне – за тези дни. Ей така, да не минава в тъги август. Планът включва една точка: послушай Радост. Поговори на щастието, напиши му писмо.
Скъпо Щастие,
Надявам се, че не те огорчих, когато написах, че хората трябва да сме добре и без теб. Но аз зная, че е уморително да се разхождаш все на едно и също място. Още повече, ако хората там не те забелязват. Мислех, че нямам този грях към теб, но помислих повече и разбрах, че и аз като всички невинаги те виждам добре. Съпреживявам с теб всеки свой миг на възторженост, на споделеност и на летеж над сивото и обикновеното. Но има моменти, в които не летя и съм сама, и нещо или някой липсва. Тогава забравям, че ти все още си тук, просто и двамата си почиваме от възторга. Бъркам възторга с теб, а той може да трае само няколко мига и после си тръгва. Не е задължително обаче да си тръгне заедно с теб, нали? Ти можеш да бъдеш и тихо, и едва доловимо, и съвсем банално, и летливо като въздишка, като чудо. Но те има, а след възторга ние сърдито упорстваме, че бързо си ни обърнало гръб.
А и аз съм твърде обикновена, за да мога да те виждам винаги. Не те виждам, когато посрещам изгрева сама, а ти си там. Виждам само сълзите между мен и слънцето, а ти си самият изгрев, мокрият пясък под краката ми, косата ми, която ухае на сол и смокини. Не те виждам, когато заспивам с незагърнат копнеж, а ти си там. Виждам само тихата, несподелена тъмнина, а ти си мекотата на заспиването, светулките на двора, босите крака под хладните завивки. Не те виждам, когато сипвам вино само в една чаша, а ти си там. Виждам единствено самотата на моята чаша, а ти си звукът от отварянето на бутилката, ти си вкусът на сочното грозде, ти си лятото, запечатано върху него.[[more]]Радост казва, че се натъжаваш, когато не те забелязваме. Нищо чудно, че бягаш понякога. Но сега те викам. Не те моля, защото искам да те заслужа. Искам да те създам и да те браня. Искам да те усещам в малките неща, да те задържам в големите, да ти благодаря всяка вечер и да те посрещам всяко утро. Искам да те давам, да те посочвам, да те превръщам в криле и в котви. Искам да те познавам и да ти давам нужното. Искам да те загръщам нежно, когато имаш нужда от сън и да те притискам силно, когато имам нужда от сила. Искам, когато се прибера довечера, да изпия с теб чашата вино и да разкажем на самотата как разпръснахме нейната горчилка в избора да се виждаме. Аз те виждам и вече мога да те помоля да останеш.
Твоя Мила
P.S. Щастие, знаеш ли какво най-много искам? Искам да бъда теб за него. Дори когато и той налива вечерната си самота в една единствена чаша.
Мила Иванова
Мила е журналист и блогър. Влюбена е в града и кръщава блога си на улицата, по която е притичало детството й. Създава "Солунска 16", за да има място, което да съхранява думите й и ехото от тях. Страхува се от разпиляване на спомени, криле и любов. Затова ги пази в "солунската си кутия". Обича да има гости в нея и не крие нищо от съдържанието на... себе си. Още нейни текстове - на solunska16.blogspot.com.
