Никога не съм изпадала в подобни настроения и мрачни мисли. Обикновено намирам начин да продължа напред, без да се самосъжалявам и без да се фокусирам върху негативните преживявания. Да, ама Не. Когато става въпрос за здравето на най-свидните му същества, човек не може просто да продължи и да се прави, че не му пука. Последните няколко месеца болестите трайно се настаниха у дома и не намираме начин да се отървем от тях. Идват и въобще не си отиват, удрят в най-неочаквания момент и не ти оставят време да се окопитиш, за да откриеш как да ги преодолееш. Казваш си: Какво толкова? Болестите са навсякъде и има много, ама наистина много страшни неща, но... боли. Болката е особена, ярка и те стиска за гърлото, утихва и после внезапно извира на повърхността... Държиш се – майка си, трябва да си силна и да устояваш на всички предизвикателства. Те имат нужда от теб... Но когато ти кажат, че трябва да влезете в болница, всичко се срива. Светът се завърта на 180 градуса и започваш да се спускаш скоростно надолу, досущ като попаднала във водовъртеж. Не плачеш – няма как – той е до теб и има нужда да си силна, въпреки всичко. Знаеш, че не е нещо фатално, и все пак цялото ти същество е загубило представа за време и пространство. Инстинктите ти са изострени и си готова на всичко, за да дадеш на децата си каквото е необходимо, да ги защитиш.
След няколко дни в болницата разбираш – да, наистина разбираш – какво значение има здравето. Мислиш си, че знаеш, но нямаш ни най-малка представа, докато не го преживееш и усетиш с всяка клетка на тялото си. Даваш си сметка колко си дребна и напълно неспособна да промениш хода на времето и съдбата. Осъзнаваш колко си малка и колко голяма.
Ролята на майката не може да се опише с думи. Опиташ ли, ще се провалиш. Винаги ще има нещо, което си пропуснала.
Изписват ни. Щастието е неописуемо. Ходя по улиците, не – летя. Всичко върви според очакванията. Хриповете утихват, детето се чувства добре. Пие поредния антибиотик, но знаеш, че трябва, и само така ще забравите за пневмонията и туберкулозните изливи... Предстои Коледа и най-хубавото е, че всички ще сте заедно и у дома.
В главата ти започват да се оформят планове, прокрадва се коледният дух и настроение. Започваш да забравяш и отново почваш да се превръщаш в човек – способен да разсъждава и мисли не само за оцеляването.[[more]]Всичко се променя за часове. Малкият вдига температура. Отиваме в болницата. Схемата се повтаря и за дни кашлицата и температурата го преобразяват. Коледата става Невъзможна. Опитваш се, приготвяш ястия и масата, оставяш мляко, бисквитки и моркови за Дядо Коледа и елените. Но не успяваш да се отърсиш от най-лошите си мисли. Това е орисията на майката – винаги си представя най-лошото. Идват и другите вируси и проблеми. Разстройство, повръщане и всякакви ужасии.
Усмихваш се, стараеш се да си бодра, за да не натягаш обстановката допълнително. Усещаш клещите на гърлото си и лека-полека се превръщаш в машина. Машина, способна да се усмихва, но и да плаче. Тайно в тъмното, леко, тихо и пречистващо. Сълзите измиват очакванията, страховете и плановете ти. Оставяйки те напълно пречистена и способна да продължиш да крепиш доброто настроение и Празниците Невъзможни в къщата.
Обичам ви. Отново сме в болницата. Дано да е за последно.
