ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

През нейните очи

През нейните очи

"Животът е сложно изкуство – каза ми веднъж една приятелка. – Докато научиш правилата и той вече е сменил ситуацията." Така е. Динамиката, с която това се случва, твърде често е изморителна. Натежава, превива раменете ти, които и без друго крепят никак нелекия товар, който носиш.

А ти си истински колекционер. Събираш не само вещи, а и спомени, емоции, образи, понякога дори сънища (но това е друга тема). Това, което обичаш и което ти тежи, е твоят неизменен ескорт – винаги е с теб. Белезите, които имаш, показват пътя, който си изминал дотук. Говорят за раните. И за онова, което кара да бликват от очите ти сълзи. Понякога от щастие, понякога – не. Говорят за онова, което те е превърнало в човека, който си днес…

Няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит.
Когато миналото извие ръцете ни и направи сегашния миг горчив, сякаш забравяме хубавите моменти. Забравяме, че някога сме били щастливи и хармонични. Забравяме да бъдем благодарни. Гледаме на света през раните и през болките, които са ни нанесени. И това ни пречи да виждаме света истински. Ставаме мнителни, недоверчиви. Затваряме се в черупките си. Превръщаме се във фугу – риба балон, която заема отбранителна позиция с наострени и готови за битка бодли. Не позволяваме на никого и на нищо да се доближи до нас. Градим крепости. Поставяме бариери. Оставяме цялата Вселена отвън, а отвътре – оставаме сами…

Започваме да обобщаваме. Да категоризираме хора и случки. Да виждаме ежедневието, оцветено в черно и бяло. И тогава започваме за губим… Първо – цветовете. Лишаваме се от безброй незабелязани дъги. После губим почва под краката си – хващаме се в капаните, които сме поставили за другите. Мнителността ни плете мрежи и сама ни поставя в позиция, в която най-големите ни страхове са режисирали действието. Преди съществуването да се превърне в агония, трябва да се сложи край на тази драма. Щеше да е твърде удобно, ако един чифт розови очила можеха да подобрят положението. Но не – необходима е воля, кураж и стъпка встрани от познатия коловоз. Осъзнаване на грешките, но без самообвинение или излишни оправдания, приемане на миналото като… минало. То не може да се промени. Но бъдещето е онова, към което вървим – то зависи само от нас, нека го направим по-добро и по-красиво. Нека се превърне в цветна картина, част от колекцията ни от спомени.

А и мисълта, че това не се случва на само на нас, е окуражаваща – по един много необичаен начин. Ако се вгледаме в другите до себе си, ще видим и техните белези, спомените от собствените им рани, ще разберем защо са оголили като таралежи бодлите си и защо водят своите битки.

Може би тогава ще прозрем и една истина…

Че няма нищо по-тъжно от това двама души да се разминат, заслепени и огорчени от предишен опит, страхуващи се да не бъдат наранени отново. Загледани през очите на болката, забравят да дадат шанс на най-хубавите мигове да им се случат и да преобърнат представата им за живота – това сложно изкуство…

Автор: Яница Христова

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някоя ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/