Светът стана пресметлив, хладен и сдържан. Затворихме се, общуваме помежду си по-малко и по-ограничено. Станахме недоверчиви и предпазливи. Тревогите и гневът замениха чаровните бръчици от смях около очите ни с онази дълбока и ужасна резка между веждите. Крием се зад мълчание, сарказъм или цинизми. Приемаме лъжата, предателството и лошото отношение за нещо естествено и даже повече – готови сме за тях и ги очакваме.
Държим да бъдем информирани за това кой кого пребил и кой кого измамил. Учим се да прецакваме, надцакваме, шикалкавим и завиждаме. Блясъкът в очите на мнозина е заменен от финикийски знаци или празнота. Но някъде дълбоко в тази отчайваща картинка съществува добро. Виждаме ли го? Доверяваме ли му се?[[quote:0]]“Take the good!” е фраза, която чух в един филм. Не помня заглавието му, нито сюжета, но тези думи не излизат от главата ми вече месеци. Следя реакциите на различни хора, наблюдавам своите собствени. Какво правим, когато някой непознат предложи да ни помогне с торбите след пазар? Отказваме, нали? Отказваме, естествено, защото мислим, че той ще иска нещо от нас и ще ни досажда, че неговата уж “добронамереност” има тайна, подмолна цел.
Когато някой ни се усмихне на улицата, извръщаме глава, когато някой задържи вратата на асансьора, изсумтяваме едно “благодаря” и забиваме поглед встрани. Ако някой ни направи услуга, бързаме да му я върнем – за да не сме му “длъжни”, за да няма недоразумения.
Преди време валеше силно, а аз се прибирах отнякъде. На една спирка забелязах премръзнала и мокра възрастна жена. Застанах много близо до нея и я скрих под чадъра си. Тя подскочи, погледна ме със страх, изненада и учудване и леко се отдръпна (но остана под чадъра). Усещах, че е притеснена. Вероятно си мислеше, че ще открадна пенсията от чантата й, без да усети. Аз само се усмихнах и казах: “Ще изчакам с вас.” Тя не каза нищо, но след като трамваят дойде, се изкатери по стълбите неестествено бързо – като 20-годишна.
Защо толкова жадуваме доброто, а се чувстваме неловко, когато ни докосне? Защо се научихме да мислим, че винаги ще трябва да даваме нещо в замяна – нещо, което не искаме или не можем да дадем?
Да помогнеш на някого да се почувства добре, да дариш добро, дори с дребен жест, завихря силна енергия. “Даващият” се чувства прекрасно – забелязан, удовлетворен, признат, отблагодарен, силен. Това, от една страна, са все благоприятни състояния, необходими за егото (което невинаги е отрицателен “играч”), но те хранят и душите ни. Да даваш, зарежда с лекота и удоволствие.
“Получаващият” пък взима нужната доза надежда, че “не всичко в тоя свят е толкова зле”, както и стимул и кураж да продължи напред... дали под дъжда или в търсене на слънцето.
Дарът на доброто е двустранен процес. Той е полезен и за двете страни в тези отношения. Доброто невинаги е нещо лично, то може да бъде просто необходимост и за другия. Да направиш някого щастлив, дори за миг, е позитивно усещане на увереност и лично удовлетворение.[[more]]Целият ни жизнен път е изпълнен с въпроси – кога, как, кой, защо? Търсим причината, искаме да намерим логично обяснение. Доброто не е въпрос, то е отговор. Не е нужно да се питаме “Какво става, за Бога?”, когато непознат човек ни отстъпи таксито си на улицата или ни почерпи с чипс на летището. Трябва ли вечно да търсим “под вола теле”?
В днешно време добрината е рядкост. Всички имаме нужда от повече добро, а доброто има нужда от повече подкрепа. Ако шефът ти предложи да си вземеш отпуск, може би не ти намеква, че ще те съкрати, а вижда, че си преуморена. Приеми го, благодари с усмивка – и денят ще е по-хубав и за двама ви.
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com
