Това е истинска история. Случи се пред очите ми, преди няколко дни, в един столичен мол. По-точно – в тоалетната на мола.
Бяхме на мивките – аз и още няколко жени, когато влезе забързана дама, на възраст около 60-те. В ръцете си имаше торба и чанта, които видимо й пречеха, особено за предстоящото посещение на една от кабинките в помещението. Жената набързо се огледа и без колебание се насочи към своя връстничка, която оправяше тоалета си пред огледалото.
– Извинете, ще може ли да ми пазите чантите, докато съм в тоалетната? – попита новодошлата.
Жената до мен отговори без колебание:
– Разбира се, оставете ги ето там, че съм мокра...
– Много ви благодаря, вътре има само документи – побърза да обясни забързаната дама, отговаряйки на незададените от останалите по-млади жени въпроси за съдържанието на багажа.
Другата жена обаче изобщо не се тревожеше за чантите и спокойно отвърна:
– Не се притеснявайте, ще ви изчакам да излезете.
Новодошлата остави багажа си на един от плотовете и се шмугна навътре. Остави го хей така – без притеснение, но с доверие към една абсолютно непозната жена, за да й го пази... И за двете това беше съвсем нормално, естествено, логично. Услуга между две жени в нужда... За нас, по-младите, беше странно. Та коя от нас би поверила чантата си на случаен човек?! Коя от нас би се доверила просто така?![[quote:0]]Замислих се. Завидях на спокойствието на тези жени. Домъчня ми, защото осъзнах колко по-неспокойно живеем ние днес. Колко сме си чужди един на друг, колко сме мнителни, колко сме страхливи, колко сме обременени... А може би така е правилно? Не ми се иска да го вярвам, защото се почувствах ощетена. Усетих, че ми липсва лекотата в общуването, доверието... Защото, тези жени, пораснали в близкото минало, са си останали близки и днес. Макар и непознати, те пазят вярата в човека, в човещината. И разчитат на тях. Живеят по-простичко, дори по-свободно в известен смисъл. Особено в мислите си. Жената, която повери багажа си на непознатата, и за секунда не си представи, че ще й бъде откраднат, а “пазещата” жена и за секунда не си помисли, че в торбата има бомба, например. Не попита, не отказа, просто помогна. И за двете случката беше нещо съвсем нормално.
[[more]]Иска ми се и за мен да беше така... Нормалността, обаче, днес, за нас – чедата на ХХІ век, е друга. И след случката в тоалетните на мола не съм сигурна, че е по-добра. Защото доверието е сила, а ние разполагаме и ползваме тази сила все по-рядко, все по-малко, все по-страхливо... А общуването и животът ни не стават все по-леки, все по-честни и все по-нормални. Каквото и да значи думата “нормално”. В дефицита на доверие е ясно, че смисълът й вече е друг...
