Сякаш е вечер - така изглежда от огнените отблясъци по пътеката на залязващото слънце. Лятна вечер. Прекрасното дърво с елегантно надвисналите клони е там. То има нежни зелени листа. Дългите клони сякаш са се навели, за да попитат нещо пътеката.

Пътеката върви напред. Има камъчета по нея. Всъщност изглежда, сякаш стои на едно място - пък като тръгнеш по нея, ще те отведе почти където си поискаш. Иска ти се да попиташ вятъра "Какво е напред? Какво се случва по пътеката, ей там след храста в далечината?". Но той сякаш е потънал някъде. Няма го. Явно е поел по своята пътека - напред. Въпреки че знам - ако кажа нещо на глас, той веднага ще се появи до мен. 

Това е пътеката, която имаш чувството, че те докосва.

Това е пътеката, която води навътре. Отвън навътре. Навътре в гората, навътре в полето, навътре в душата, навътре в сърцето. Това е пътеката, която имаш чувството, че те докосва.

Аз правя една стъпка, после тя прави една стъпка. Затичах се.

***

Клоните се удряха в лицето ми или аз се удрях в техните лица?

Всичко може да се види отвън навътре и отвътре навън... Кое е отвътре на пътеката?

Много бързам - искам да достигна свободата, а вече се стъмва. Много скоро проблясъците слънце измежду дърветата ще угаснат. Гората става все по-плътна, препускам като в тунел от плачещи върби. Все по-тъмно и все пò и пò, и по-... изпълнено. 

Мислех си, свободата е простор, светлина...

Много странно. Натам ли е свободата - все по-навътре в тъмнината и в плетеницата от клони? Мислех си, свободата е простор, светлина... Но сърцето ми ме води все по-навътре и навътре.

Запознах ли ви със сърцето си? То е едно безбрежно голямо червено слънце, нещо като огнена сълза, откъснала се от въздишката на изгрева. Това е било началото на моето сърце. 

Е, стигнах до нощта. Явно няма да мога да продължа напред. Поне не сега.

Виждам една река - така и така ме е страх в тъмното, ще отида при нея, да ме пази през нощта.

Нощта.

Нощ-та.

Тя, нощта.

Денят заспа.

***

Интересно нещо е нощта. Сякаш прекрасен феномен. Нощен феномен. Всичко спира - и не спира. Аз дишам, усещам дори още по-силно уханието, чувам поточето и реката-майка. Небето се движи - но сякаш всичко е спряло. Това е част от усещането отвън навътре. Всичко се движи, но аз го усещам като покой. Като мека спокойна бяла пухкава завивка, която бавно, бавно, много бавно ви покрива и вие потъвате приятно в нея. 

Нощта събужда сетивата в забавеното вдишване на тишина, в издишването на мечти...

Бавно. Спокойно. Чувате дъха си. Усещате безвремието и всичките сетива се разлистват грациозно. Събуждат се...

Да, да - нощта събужда сетивата в забавеното вдишване на тишина, в издишването на мечти, в синия си покой.

Нощта е прекрасна. Прелестна. Великолепна.

Обляна в прелестни цветове, различни за всяко сърце. Изгря нощта.