ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Пътеката отвън навътре

Пътеката отвън навътре

Сякаш е вечер - така изглежда от огнените отблясъци по пътеката на залязващото слънце. Лятна вечер. Прекрасното дърво с елегантно надвисналите клони е там. То има нежни зелени листа. Дългите клони сякаш са се навели, за да попитат нещо пътеката.

Пътеката върви напред. Има камъчета по нея. Всъщност изглежда, сякаш стои на едно място - пък като тръгнеш по нея, ще те отведе почти където си поискаш. Иска ти се да попиташ вятъра "Какво е напред? Какво се случва по пътеката, ей там след храста в далечината?". Но той сякаш е потънал някъде. Няма го. Явно е поел по своята пътека - напред. Въпреки че знам - ако кажа нещо на глас, той веднага ще се появи до мен. 

Това е пътеката, която имаш чувството, че те докосва.
Това е пътеката, която води навътре. Отвън навътре. Навътре в гората, навътре в полето, навътре в душата, навътре в сърцето. Това е пътеката, която имаш чувството, че те докосва.

Аз правя една стъпка, после тя прави една стъпка. Затичах се.

***

Клоните се удряха в лицето ми или аз се удрях в техните лица?

Всичко може да се види отвън навътре и отвътре навън... Кое е отвътре на пътеката?

Много бързам - искам да достигна свободата, а вече се стъмва. Много скоро проблясъците слънце измежду дърветата ще угаснат. Гората става все по-плътна, препускам като в тунел от плачещи върби. Все по-тъмно и все пò и пò, и по-... изпълнено. 

Мислех си, свободата е простор, светлина...
Много странно. Натам ли е свободата - все по-навътре в тъмнината и в плетеницата от клони? Мислех си, свободата е простор, светлина... Но сърцето ми ме води все по-навътре и навътре.

Запознах ли ви със сърцето си? То е едно безбрежно голямо червено слънце, нещо като огнена сълза, откъснала се от въздишката на изгрева. Това е било началото на моето сърце

Е, стигнах до нощта. Явно няма да мога да продължа напред. Поне не сега.

Виждам една река - така и така ме е страх в тъмното, ще отида при нея, да ме пази през нощта.

Нощта.

Нощ-та.

Тя, нощта.

Денят заспа.

***

Интересно нещо е нощта. Сякаш прекрасен феномен. Нощен феномен. Всичко спира - и не спира. Аз дишам, усещам дори още по-силно уханието, чувам поточето и реката-майка. Небето се движи - но сякаш всичко е спряло. Това е част от усещането отвън навътре. Всичко се движи, но аз го усещам като покой. Като мека спокойна бяла пухкава завивка, която бавно, бавно, много бавно ви покрива и вие потъвате приятно в нея. 

Нощта събужда сетивата в забавеното вдишване на тишина, в издишването на мечти...
Бавно. Спокойно. Чувате дъха си. Усещате безвремието и всичките сетива се разлистват грациозно. Събуждат се...

Да, да - нощта събужда сетивата в забавеното вдишване на тишина, в издишването на мечти, в синия си покой.

Нощта е прекрасна. Прелестна. Великолепна.

Обляна в прелестни цветове, различни за всяко сърце. Изгря нощта.