Днес в рубриката От вас, читателите - един текст на Венета Гайдарджиева

От няколко години храня градските птици и техните гости с фъстъци и белен суров слънчоглед. На тяхно разположение са две дървени къщоподобни хранилки, закрепени на перваза на по-слънчевата ми тераса. В края на пролетта и лятото те спират да идват, защото предпочитат нещо по-сочно като ларви и червейчета. Все пак цяла зима на фъстъци и семки омръзва.

Обичайно ги наблюдавам сутрин през прозореца, докато пия първото си кафе, преди да тръгна на работа. Когато положението е извънредно, ги наблюдавам по цял ден.

От близо два месеца на хранилките кацат скорци. Отначало бяха само две двойки, а сега ги броих около 14 наведнъж. Клюките в квартала бързо се разнасят. Така стана и със зелениките, които от две станаха десетки.

Наблюдавайки оживените им дискусии, съм убедена, че в птичето царство няма тайни. Дори къде се намира оскъдната за всички храна.

Скорците приличат на косове, полети с тънък слой машинно масло, което прави перата им да лъщят в лилаво-зелени нюанси. Римляните са ги отглеждали като домашни любимци заради способността им да имитират човешка реч. В днешно време и аларми на коли.

Заедно с тях похапват и обичайните заподозрени – големи и сини синигери. В най-снежните дни горските чинки разнообразяват цветовата гама на дребосъците с тигровите си криле, а една самотна черешарка идва на свиждане средно веднъж в седмицата.

Мъниците се лепят като стружки върху магнит по къщичките и перваза. Бързат да изровят най-голямата ядка. Тя е съкровище. Поне докато не дойдат скандалните сойки със своите блестящи сини пера и плътно очертани мустаци около човките. Сойките изпъждат всички, включително и себе си. Имам чувството, че се плашат от ехото на собствените си крясъци. Вглеждам се в перфектния им пернат грим и си мисля как човек би могъл да измисли нещо подобно, ако никога не го е виждал?!

Има още...