Любов и други бедствия

Птичи размисли

Напоследък започнах да разбирам истинския смисъл на израза „волен като птица“.

Днес в рубриката От вас, читателите - един текст на Венета Гайдарджиева

От няколко години храня градските птици и техните гости с фъстъци и белен суров слънчоглед. На тяхно разположение са две дървени къщоподобни хранилки, закрепени на перваза на по-слънчевата ми тераса. В края на пролетта и лятото те спират да идват, защото предпочитат нещо по-сочно като ларви и червейчета. Все пак цяла зима на фъстъци и семки омръзва.

Обичайно ги наблюдавам сутрин през прозореца, докато пия първото си кафе, преди да тръгна на работа. Когато положението е извънредно, ги наблюдавам по цял ден.

От близо два месеца на хранилките кацат скорци. Отначало бяха само две двойки, а сега ги броих около 14 наведнъж. Клюките в квартала бързо се разнасят. Така стана и със зелениките, които от две станаха десетки.

Наблюдавайки оживените им дискусии, съм убедена, че в птичето царство няма тайни. Дори къде се намира оскъдната за всички храна.

Скорците приличат на косове, полети с тънък слой машинно масло, което прави перата им да лъщят в лилаво-зелени нюанси. Римляните са ги отглеждали като домашни любимци заради способността им да имитират човешка реч. В днешно време и аларми на коли.

Заедно с тях похапват и обичайните заподозрени – големи и сини синигери. В най-снежните дни горските чинки разнообразяват цветовата гама на дребосъците с тигровите си криле, а една самотна черешарка идва на свиждане средно веднъж в седмицата.

Мъниците се лепят като стружки върху магнит по къщичките и перваза. Бързат да изровят най-голямата ядка. Тя е съкровище. Поне докато не дойдат скандалните сойки със своите блестящи сини пера и плътно очертани мустаци около човките. Сойките изпъждат всички, включително и себе си. Имам чувството, че се плашат от ехото на собствените си крясъци. Вглеждам се в перфектния им пернат грим и си мисля как човек би могъл да измисли нещо подобно, ако никога не го е виждал?!

Има още...


Зелениките бавно и търпеливо дробят на лентички всяка семка, докато спорят със съседите си. Много ми приличат на италианска фамилия, която сутрин, обед и вечер се събира шумно на трапезата и се разотива още по-шумно. В сравнение с бързаците синигери, зелениките изглеждат като лемури на забавен каданс, които винаги последни разбират, че комшията е треснал вратата на терасата и те би трябвало вече да са избягали.

Птиците не дават вид да се притесняват от коронавирус. Изглежда по-скоро, че не знаят за него. Както и за данъци, осигуровки, спекулации, теории, „какво ще стане с нас“, предсрочни избори, въглероден диоксид и сметка за ток.

Знаят, че има соколи, дори и в града, както и че човките на гарваните и на всички по-големи от тях са много твърди.

Мъжките знаят, че в началото на пролетта трябва да носят на мътещите женски нещо за хапване. Ако е с повече протеини, ще бъде чудесно. А ако е сочна, млада ларва, дори може да ги похвалят с опощване на крилото. Знаят също, че намирането на партньор изисква определени усилия пред конкуренцията и че след това идват и други грижи. За партньора, за пиленцата и най-после за новите си пера, които ще сменят старите.

Спазването на ритуала по посрещане на слънцето със специално чуруликане е закон. Винаги ме е изумявал ентусиазмът, с който толкова енергично се въодушевяват всички пернати малко преди слънцето да протегне лъчи над хоризонта. Петлите на село също го правят, но доста по- шумно от буржоата в града. Всеки ден, независимо колко гъсти са облаците и колко е силен вятърът. Слънцето изгрява, топли и свети, без да се интересува дали го гледат, или не.

Има още...


Птиците не го знаят. За тях то всеки ден е ново слънце, което вярват, че ще ги грее и ще им показва света през деня. Няма как да не му се радват, защото то носи надеждата на целия им живот. Преди изгрев се вълнуват като тълпа младежи, наблюдаваща идващо към тях красиво момиче. Заразяващо е. Като коронавирус.

По човешки погледнато, не е нищо особено. Всички физически, химически, астрономически и математически закони сочат, че слънцето ще изгрява на Земята всеки ден в идните 5 милиарда години.

В пернатия свят изглежда липсва тази увереност. Както и дали ще има в хранилките семена на другия ден, дали зимата, или изгладнял хищник не ги дебнат отнякъде. Затова птиците са толкова свободни и благодарни за всеки лъч. Свободни от очакванията и тревогите на утрешния ден и страхът да изгубят днешния, в който единствено живеят. С разперени към слънцето криле. Техният ежедневен подарък.

Всичко е наред, ако няма сокол наоколо. Или човек. Или котка. Останалото е абсолютна радост по въздух и суша. В дъждовни дни – и по вода.

„Волен като птица“, казват хората. Напоследък започнах да разбирам истинския смисъл на израза.

„Вчера“ ни носи сигурност, защото не можем да го променим. Стои си там – хубаво или лошо, но наше си минало. Човеците обичаме да притежаваме. И сме убедени, че утре ще стане вчера и ще стане наше. Сигурността ражда несвобода. Несвободата носи страх. Страхът разяжда истината. Без истина заживяваме в измислен, нереален свят на илюзии, изграден върху нещата, които могат и да не бъдат. Изтървайки тези, които са. Подаръците ни.

„Пилешки мозък!“, казват хората. Какво ли казват птиците?

 

Автор: Венета Гайдарджиева

 

Дали само ваксина е достатъчна, за да върне на света чувството за нормалност?