Любов и други бедствия

Работен ден

Да, пак мизантропия, ще кажете...

Работен ден

Събота се оказва работен, а не почивен ден. Тъй като на София Филм Фест от актуалната програма съм гледал всичко, си правя мой фест – първо норвежкия "Blind", оставил ме доста объркан и неудовлетворен, а след леко похапване (една препечена филия, подготвям се за алкохолна вечер) – класиката на Китано (по "Синемакс", разбира се) "Сцени край морето"! И така леко и неусетно се изнизва светлият, мек, ласкав и доста топъл ден и настъпва часът (на синята мъгла) за излизане в "градската джунгла". Около 9 записвам новото си предаване в "Землянка" за "стоунър и дуум рок" (пускам Electric Wizard), пийвам от служебната водка (май е грешка, много е рано) и потеглям към бара в парка.

Доста хора, но както е казал поетът, не виждам човеци. Нищо, освестявам се с една дълга лаваца, докато бъбря с познат за Ю Несбьо, филма "Headhunters" (норвежки, на режисьора на "Imitation Game"), новия сезон на "Истински детектив" и препоръчвам датско-шведския сериал "Мостът". Събеседникът – русоляв, мършав и кокалест, с хлътнали бузи и бавен внимателен говор – люска бърбън с бира (!), а точно ерудитски-интелектуално не ми се прекарва (понеделник е чак след два дни) и се премествам на бара сам. Ядки, да подложа нещо, и започвам с водката. Оглеждам се – приятна компания от абитуриенти, облечени надве-натри, с неловко и пресилено весело държане, но това е нормално; момичетата са мили, контактни и експанзивни, дори и тези с наднормено тегло, а момчетата – симпатични и непохватни. Ех, първи любовни трепети...[[more]]Наближава полунощ, вместо да се пълни, се изпразва, а аз почвам да се опивам (стратегията е това да стане около 2-3 ч., защото 300-400 грама ми е границата, но с тактиката невинаги се получава – почерпват ме шотове и прецизността в следенето и отмерването на погълнатото количество се губи). Музиката е много рап, хип-хоп и българска за моя вкус, но какво да се прави – около мен се въртят бледи, нездрави, запотени, брадясали или прекалено гримирани лица, дори тройка чалгаджийки, сбъркали заведението, пристегнати в прекалено тесни за размерите си дънки и ботуши, трътлести и с къси крачета, изкарали на показ увиснали и отпуснати като употребявани кесета гърди, от чиито лица може да се свали брашно за цяла фурна и грим за средноголямо училище за клоуни; притискат ме запотени тела с тресящи се тлъстини, парфюмите са родно производство, остри и натрапчиви, пресягат се ръце, които естествено грабват бири (повтарям: евтино, просташко, горчиво, миризливо и потенциално опасно за дрехите на околните питие). Да, пак мизантропия, ще кажете...

Май за пореден път ще следя мача от първия ред, а няма да участвам дори като резерва със съхранени сили, която влиза в играта настървено, агресивно и амбициозно. Има чудесно момиче с вродена грация и излъчване (едно!), облечено в скъпи дънки и дълга до коленете бледоморава плетена жилетка, с гъвкава стройна фигура, хубаво, интелигентно, остро и живо лице, със скули като топки за голф и широко отворени, учудени и жадни за преживявания очи, около което обаче се вихрят тълпа "ергени", танцуващи с резки движения между тактовете, "дясна ръка – десен крак", тип "сумист усвоява лунната стъпка". Слабоволно и малодушно не събирам сили и смелост да се състезавам за внимание и благосклонност с явно неконкурентната тълпа; на тръгване с приятел (скинар – имам и такива - луд фен на... Doors) обсъждам концерта на Crowbar (не ходил, нямал пари), допивам си и се прибирам безславно и унизено.

Разговорът с таксиджията беше едно от най-приятните изживявания за вечерта.

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие.