Любов и други бедствия

Разчистване на навалица

Има дни и седмици, в които ми идва в повече. В повече работа, в повече терзания, в повече сериозни размишления, в повече силни и тревожни емоции...

Разчистване на навалица

Има дни и седмици, в които ми идва в повече. В повече работа, в повече терзания, в повече сериозни размишления, в повече силни и тревожни емоции. Грешката в този момент идва от това, че решавам, че причината е в мен и започвам да се напрягам още повече – да разбера защо така мисля, защо така чувствам, защо съм уморена, защо тонусът ми е слаб, защо съм раздразнителна, защо съм озадачена, разочарована, потисната… Изреждането на тези състояния може да продължи. Колкото повече недостатъци си намирам, толкова по-непълноценно се чувствам, това на свой ред извиква нови неудовлетворения – и така до безкрай.

И така, какво да правя? Отговорът е прост и ясен: въпросът не е какво още да се прави, а какво да спре да се прави. Когато нещо идва в повече, умът и тялото го показват и тогава е крайното време да се направи нещо, или по-точно да се вземат мерки да се спре нещо или да се спрат повече неща.[[quote:0]]Както каза вчера Мурад – тренерът ни по управление на проекти, когато на масата ни се сервира още нещо допълнително за изпълнение, друго нещо трябва да се махне оттам. Т.е. добрият професионалист трябва да умее да се пазари – взимам и правя това, но за сметка на нещо друго, от което заедно се отказваме.

Подобен принцип се опитвам да спазвам при пазаруването на дрехи – нося няколко нови покупки у дома, но за сметка на това изнасям от вкъщи същото или по-голямо количество стари или омръзнали дрехи. По едно време толкова задобрях в тази практика, че разчистих тавана и дрешника до степен да се учудвам от радикалния си замах в изнасянето.

Обаче явно не умеем да правим същото с емоционалния си свръхбагаж и прекомерната си ангажираност. Т.е. трудно ни е да се отказваме от дейностите или наклонностите, на които считаме, че сме господари, стопани. Нагърбваме се с какво ли не, добавяме ангажименти, а забравяме да се откажем от нещо. Прилагаме хватки за увеличаване на личната си производителност в различните си роли на работещи, на родители, на подкрепящи родителите си деца. Но това не е упражнение без край. Каквото и да се прави, имаме своите лимити. Затова по-ефективно ми се струва отказването от различни дейности.[[quote:1]]Например:

  • Ще си спестя мотаенето в социалните мрежи и ще имам още малко време за четене, почивка или друга възстановителна дейност. Няма да се интересувам от всевъзможни събития, снимки, споделени статуси и прочее красоти, мъдрости и актуални писъци. Значи, казвам стоп на всички дигитални, но и реални дейности, които крадат от неосъзнатото ми внимание – уж малко почивка, уж малко забавление, а всъщност нито едното от двете, а просто неосъзнато пилеене на време.

  • Ще си спестя преглеждането на джимейлите в папка социални и папка промоции – просто ще ги трия наведнъж. Така няма да си отклонявам вниманието да забелязвам какви ли не известия или да чета нелоши информации и идеи, които се залепват за вниманието ми и похабявам още едно известно време. Понякога практикувам масирано unsubscribe и тогава естествено намалявам съобщенията от сайтове и блогове, които също отделям време да следя. (Някои „абонаменти“ все пак са оцелели с години. Макар че не всичко от тях чета, обичам да съм свързана с някои хора и организации.)

  • Ще си организирам времето като болниците в развитите държави – ще имам част поликлиника и там планирано каквото и който дойде, ще бъде преглеждан, обгрижван, насрочван за следващи планирани действия и стъпки. Но ще си обособя и спешно отделение – само за спешни, непланирани случаи. Ако няма спешни случаи в този миг, момент, отрязък от време, няма да вмествам там планирани дейности, това време ще си стои незаето. Например за моето собствено обновяване, възстановяване, вътрешно възраждане и израстване. В такива моменти масата ми ще е напълно чиста и даже може да си кача краката на нея и да сплета пръсти на корема си. Е, може би малко се размечтах, защото има дни и периоди, в които спешните случаи не секват и спешното отделение се задъхва. Но поне ще се знае, че ще има ред.

[[more]]Познавам някои свръхзаети хора с високи отговорности, които ме изумяват как намират време и начини да обръщат внимание и да отговарят систематично и последователно на наглед дребни неща. Може би те по-добре от мен са разбрали, че колкото по-отговорна работа имаш, толкова повече непредвидени и спешни неща изскачат на хоризонта и затова трябва да си имаш свое собствено спешно отделение – то не е заето във всеки един момент, но съществува и е предвидено. Тази идея ми харесва – мисля, че ще ме предпази от това нещата систематично да ми идват в повече. Ясно е, че ще са в повече от време на време, но не постоянно. А това някак е по-добре, по в реда на нещата и по-далеч от евентуалната цикличност на негативните лични настройки, които в крайна сметка докарват човека да депресия, “бърнаут” и други състояния на изчерпаност или извратеност на вътрешните ресурси.

Ще видя какво ще ми се получи. Поне отделих време да се замисля и да набележа възможни начини за разчистване на навалицата.

Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук.