„Погледни тази как се е облякла“; „Видя ли с какви обувки е“; „Как може да ходи така по улиците?!“; „Виж ги, виж ги тези двамата“, а в повечето случаи е просто погледът, без думи. Онзи поглед – преценяващият, презрителният, показващ, че се смята за повече от теб.
Всеки от нас ежедневно се среща с тези погледи, независимо дали са насочени към нас или другите. Погледът, който се спуска право към душата ти и я уцелва на най-болезненото и най-слабото място. Мястото, което принадлежи на дебелото дете, на зубърчето, на онова смотаното с очилата, на онова с пъпките. Но ти си свикнал – трепваш болезнено, почти невидимо и забравяш. Забравяш, защото си се научил. Научил си се от онези добрите, радващи се на живота погледи, които са над нещата, над дребнавостта.
Случи ми се да съм с превръзка на коляното, нищо особено, но все едно бях с огромен удивителен знак на главата си и го видях отново – погледът, който ме вдъхнови да напиша това. Неизбежно стрелкащ се към уязвеното място и бързо отскачащ, когато се опитвах да го контраатакувам. Погледът на говорещия по телефона има предимство – защото се прави на приятно разсеян, просто уж блуждаещ. Онези трудно прикриващите се погледи са най-забавни, защото се съсредоточват към заклейменото от тях място, но после нямат смелостта и куража да се срещнат с другия поглед. Този на човека, когото така бързо са осъдили. Нямат сили да се огледат в неговите очи.[[quote:0]]Преди време се возих в метрото заедно с момче, което имаше проблем с лицето, няма значение какъв. Исках да го погледна в очите и да му дам малък знак, че не всички погледи са от онези. Но не можах. Не можах, защото още един поглед, вперен в него, щеше да го запокити още по-дълбоко в душата му и да остане там.
Аз бързо забравям че срещам тези погледи – защото виждам веселия и любвеобилен поглед на кучетата, които не са обременени по никакъв начин, на децата, които просто се усмихват, на възрастния дядо, на когото му стига просто твоят поглед, изпълнен с усмивка и няма търпение да ти подари един обратно, погледът на всички онези, които се радват, че са тук и сега, погледите, които не могат да се наситят да гледат морето и небето, и планините, и живота – с усмивка.
Усмихнете се. И подарете точно този поглед на някого, дори да е напълно непознат. А онези другите – дано и на тях им подарят такъв усмихнат поглед.
Мая Илиева
