Любов и други бедствия

Рециклиране

Вечерта към 8 седя на пейка в парка пред Народния театър и пия кафе. Приближава се невероятен образ - фланелка на Стинг от турне през 96-а, сиво панталонче, което не е виждало ръб и ютия пак оттогава...

Рециклиране

Вечерта към осем седя на пейка в парка пред Народния театър и пия кафе. Приближава се невероятен образ – фланелка на Стинг от турне през 96-а, сиво панталонче, което не е виждало ръб и ютия пак оттогава, мръсни крака (като че ли е газил през блато) в джапанки. Рошава сивееща коса, уши като отлепени и нос с размерите и цвета на патладжан, а очите са изненадващо светли и воднисто сини – гледа разсеяно и си мърмори нещо. Засилва се към боклукчийското кошче до мен, сканира го (за отпадъци от стъкло и метал) и продължава. Тая авангардна технология може да дръпне напред медицината с десетки години или да донесе стотици милиони в отбранителната промишленост...

След малко пристига следващият – строен 40-инагодишен мъж, късо подстриган, прясно обръснат, с черни дънки, червена риза, раница и голяма найлонова торба, която подрънква подозрително (белите маратонки са доста чисти). Средностатистическо незабележимо лице. Той не оставя нищо на случайността и внимателно преравя боклука за силикатни бутилки и метални кутии – недоволно изсумтява и се отправя към следващата собственост на сметосъбиращата фирма (или на общината).

Бавно пристъпват баща (буйна бяла грива като на луд професор, загащена риза със зацапана яка, панталоните го стягат под мишниците, бял чорап, черни разкривени обувки) и явно бавноразвиващ се син (блуждаещ поглед, черни мустачки, тиранти, оранжева блуза и светли къси шорти, “плетенки” на краката), който го следва тромаво на крачка назад и половин встрани. Уж небрежно поглеждат в популярното кошче и гнусливо продължават.

Най-накрая на инспекция минава и представител на малцинствата – строен циганин/ром с брада и прилична прическа (на никое летище няма да мине лесно проверка за сигурност), навлечен с дънково яке (35 градуса е, но сигурно джобовете са удобни) и комбат панталон в цвят каки. Заравя се до лактите и май за разлика от останалите аматьори не си тръгва с празни ръце...

Наминава и семейство – мършава жена на средна възраст с изнурено лице, угаснал поглед, безнадеждно изражение и избелели дънки, която с тих умолителен глас ми поисква цигара (не пуша) и невзрачният ѝ смачкан и изстискан от живота съпруг, който се движи като навита на пружина играчка, лавирайки между хората, за да не изостава от нея (ясно кой е мъжът в семейството).[[more]]И след наперен младеж, който изглежда сравнително чист и спретнато пременен и се оглежда гузно, настъпва най-тъжният момент на вечерта. Откъм театъра бавно се търкаля инвалидна количка. В нея седи изпосталяла, свита, не много стара, дори привлекателна, с вкус и светло облечена жена с остър проницателен поглед и виновно и смутено изражение. Внушава аристократичност. Напомня ми на професор, с хубава бяла бейзболна шапка и явно недъгави, внимателно поставени и обути крака. Бута я вероятно пенсиониран здрав старец (между 60 и 70) с бели мустаци, позакърпени дънки, мускулести ръце и нито грам излишно тегло. Спират и той започва усърдно, с почти научен интерес, да изследва качеството на сметта. Излъчва принудена жертвоготовност и неохотна всеотдайност (дано да греша и всъщност да ги бъркам с умора и примирение). Професорката гледа засрамено в неработещия фонтан и умело избягва погледа ми, умолително сгърчила фините си черти. Нищо не намират и продължават към жълтите павета. Мълчат.

Цялата вечер са ми пред очите, разсеян съм и неадекватен. Дори ги сънувам...

Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие.