Любов и други бедствия

Роми Шнайдер и Ален Делон – разказана любов

Една от най-красивите и легендарни двойки в киното

„Долу на ескалатора стоеше един прекалено красив, прекалено фризиран, прекалено млад мъж, нагласен като джентълмен, с вратовръзка, колосана яка и съвършено моден костюм. Ален Делон. Червените рози в ръката му също бяха прекалено червени. Всичко това ми изглеждаше безвкусно, а самото момче – безинтересно“, спомня си по-късно всяка подробност Роми Шнайдер. Тогава тя е само на 20 години, но вече е истинска звезда в Австрия и Германия. Няма търпение да усети магията на Париж, едва успяла да се измъкне от корсета на императрица Сиси и от обсебващата я и властна майка Магда Шнайдер, готова да се впусне в поредното филмово предизвикателство – „Кристин“. Именно в него ще трябва да си партнира с новото откритие във френското кино – 23-годишния изключително харизматичен Ален Делон. И ако за ролята си тя получава 75 милиона франка, то хонорарът на младия бохем е само 300 хиляди.

Но именно там, на летище „Орли“, когато слиза от самолета и вижда тези пленителни сини очи, Роми си спомня как на 13-годишна възраст пише в дневника си: „Ще живея в Париж, ще бъда известна и ще бъда обичана от красиво момче.“ Но не, това не е любов от пръв поглед или поне и двамата никога не си го признават. „Някакво надуто, глупаво, сладко момиче от Виена, пълна скука“, си мисли в това време онова младо момче, което вече е осъзнало, че киното тепърва отваря вратите си за него. Той не говори английски, тя не говори френски. Той не спира да се носи из Париж с безгрижно развята коса, карайки малък кабриолет, а тя нервно понася поредното му закъснение на снимачната площадка. Нещо немислимо за немскоговоряща актриса от добро семейство. Двамата не спират да се карат, скандалите отекват между прожектори, камери и костюми. В същото време в момента, в който Ален си тръгне, красивата австрийка изпада в паника.

Първи Жан-Клод Бриали, който също участва във филма, усеща, че зад тази неприязън може би се крие любов и решава да влезе в ролята на Купидон. И толкова добре му се получава и тази роля, че след края на снимките, двамата не се пускат повече. Далеч от майка си, Роми най-после може да изживее младостта си и няма по-подходящ водач из бохемския живот на Париж от младия Делон, който й отваря вратите на нощните клубове. Състезания с коли край Сена, купони до сутринта...

Роми сякаш тепърва започва да живее. Да обича също.

И когато след края на снимките на „Кристин“ трябва да се върне обратно във Виена, осъзнава, че не може да се върне в онзи предначертан от родителите й живот. Затова просто си купува еднопосочен билет за Париж. „Кацнах и позвъних на Ален от летище „Орли“. Когато оставих телефонната слушалка, проумях какво е станало с мен. Един филм беше свършил, просто един филм. Аз бях свободна. Бях избягала. Завинаги бях скъсала въжето, което досега ме държеше завързана за бащиния ми дом“, спомня си тя.

Има още...


Магда Шнайдер е бясна, а Роми бързо изпада в немилост в родината си. В Париж обаче киноиндустрията също не я очаква с отворени обятия, защото френският й е твърде лош. Единствените прегръдки и обожание, което момичето е свикнало да получава, в този момент може да й даде само Ален. За всички те са най-красивата двойка. Сякаш няма по-подходящо място да приютят своята любов от Париж. Но зад затворените врати на дома им се крият нервни пристъпи, сълзи, изневери и изтощителни разговори. През това време вторият й баща инициира техния годеж във вилата им в Лугано, където Роми пристига сама. Мисли си, че Ален няма да дойде и от самото начало за нея това просто е един фарс. Делон, „ужасното хлапе“, обаче е добър актьор и не само се появява, но и се включва във този фарс, като носи и фалшив пръстен със себе си.

Пресата е предупредена и готова да запечата това дългоочаквано събитие, тази история, която никога няма да получи своя щастлив финал. Защото още тогава, в красивата швейцарска вила, младите актьори вече усещат пропастта, която ги дели. Между мен и Ален се простираше цял един свят.“ Дори представлението „Жалко, че е курва“, в което играят заедно на театралната сцена, не успява да закрепи връзката, която вече се е пропукала. И докато Роми едва се бори за някоя и друга роля, Ален вече е станал любимец и на режисьорите, и на публиката.

Киното, което ги събира, след това ще ги раздели – нещо, добре дошло и за двамата. Тя заминава за Холивуд, той за Мексико. Ако трябва да вярваме на немските медии, връзката им продължава точно четири години, осем месеца и 24 дни. Около раздялата им се раждат много легенди, но най-правдоподобната е, че Ален й оставя червен букет с рози (като тези на първата им среща) и бележка от няколко реда, която Роми намира, когато се връща от Америка в Париж – „Аз съм с Натали в Мексико. Всичко хубаво. Ален.“ Въпреки това по-късно той й пише дълго писмо, в което заявява:

„Връщам ти свободата, като ти оставям сърцето си.“ Роми е съсипана, но никога няма да каже нищо лошо за него.

Пет години след раздялата им именно Ален настоява да си партнира с нея във филма „Басейнът“, събитие както за медиите и публиката, така и за тях двамата. Когато през 1968-а Ален отново я чака на летището, този път в Нища, журналистите са притихнали в очакване. Още повече че той току-що е подал молба за развод с Натали. Но дори и любовта да е присъствала на снимачната площадка в онази красива вила в Сен Тропе, където Роми и Ален се наслаждават на слънцето, водата и прожекторите, отново насочени към тях, след финалния кадър те поемат в различни посоки.

И въпреки двата си брака и няколко известни любовника, през 1977 година актрисата пише в дневника си: „Най-важният мъж в живота ми беше и остава Ален Делон.“ А когато малко след това Роми умира, съсипана от загубата на сина си, Ален отново й пише писмо: „Тук съм, до теб. Носиш дълга черна туника. Има толкова цветя, но не гледам тях. Сбогувам се с теб, най-дългото сбогуване, моя puppelé. Така те наричах. Означава „малка кукла“ на немски. Не гледам цветята, а лицето ти и мисля, че си красива. Никога не си била толкова хубава. Обичам те. Обичам те, моя puppelé.“ Любов ли? Да, любов като никоя друга.

 

Джейн Бъркин и Серж Генсбур: Бохемска рапсодия