ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

С малки крачки

С малки крачки

Случвало ли ти се е да си легнеш с мисълта как от утре променяш нещата – започваш да се храниш правилно, отиваш да спортуваш, спираш да пушиш, изхвърляш всички ненужни неща от вкъщи, търсиш си нова работа, записваш се на курса по фотография, рисуване, пеене и още и още? Даваш си сметка, че не се грижиш достатъчно за себе си и че животът ти не е такъв, какъвто искаш да бъде. И решаваш, че е време за промяна! От утре! Заспиваш в юрган от ентусиазъм и мотивация.

Но на сутринта се събуждаш с някаква странна умора. Чудиш се дали пък не е някой вирус… Или пък преумора… Сякаш не ти се става от леглото. "Но нали си обеща, че от днес променяш нещата?", се разпищява като аларма един глас в теб. Въздъхваш и се чудиш сега какво да му отговориш… И си казваш "Добре де, вече знам какво искам да променя. Ще го променя, само малко да събера сили/пари, да преборя този вирус/завърша този проект/приключа с това." 

За да бъде отлагането оправдано, промяната придобива огромни размери.
Само да си намира най-различни форми. И обещаната, искана промяна бива отложена. "Е само за ден, стига ропта!", ще кажеш. Но денят става два дни, седмица, след месец желанието за промяна сякаш е поизтъняло или съвсем изчезнало.

Ами не знам за теб, но на мен ми се случва често, особено когато нарамя една огромна раница с очаквания за промяна.

Да се решиш, че ще направиш някаква промяна, понякога е изтощително само по себе си. И веднага се включва един любим механизъм на съпротивата – отлагането. Но, за да бъде отлагането оправдано, промяната придобива огромни размери, става зависима от много фактори и просто няма как да не я поотложиш малко, докато не й отвориш място да се настани в живота ти, докато не й осугуриш повече… време, пари, пространство… Докато не се убедиш, че ще получиш одобрение, подкрепа, разбиране… А докато чакаш това да се случи, а то едва ли ще се случи, защото от своя страна изисква някаква друга голяма промяна, продължаваш да си живееш живота, планирайки някой ден в бъдещето да реализираш промените, които си осъзнал, че искаш да реализираш.

Много мислене, малко движение. Много често мислим за промяна, но не се задвижваме към нея.

Ако промяната е някой огромен скок, се активира страхът ни, че можем да се сгромолясаме. И понеже ни е страх, ще отлагаме, за да се подготвим по-добре. Но ако промяната е просто една малка стъпка, съвсем мъничка, ще имаме увереност, че можем да я извървим, да запазим баланс и да останем на краката си.

Когато се опитвах да правя големи скокове в живота си, дори и да се "метнех" в страшното, толкова напрежение ми носеше това, че бързо-бързо тичах обратно в сигурното, в онова състояние преди промяната. Или пък, ако нямаше връщане назад, се хващах отново за старите модели на поведение, дори в променена ситуация, за да намаля тревожността си от скока. Но една такава промяна често ми струваше твърде скъпо – отнемаше ми съня, радостта и удоволствието. За себе си разбрах, че за мен работи промяната с малки стъпки. Извървяването на процеса от това да осъзная желанието си, нуждата да променя нещо в живота си, макар и съвсем незначително, усещането за мотивация, за надигаща се енергия, задвижването към промяната, самото действие – различно и ново, наблюдението на това какво се случва с мен докато правя промяната и най-вече – удовлетворението от това, че вървя по пътя, а не отлагам и не се отказвам. А когато се изисква да направя някой скок, сядам пред неизвестното и му разказвам за всички успешни малки стъпки, които съм направила. 

И този процес ми дава увереност, дава ми смелост, дава ми вдъхновение да продължавам да създавам промяна в живота си с все по-големи и уверени стъпки, така че да имам повече радост и удоволствие в дните си.

А коя е малката промяна, която ти ще направиш днес? Нека бъде малка стъпка, но извървяна!

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да  се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.

Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.

Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.

Деница е създател на Потока – пространство за творчество, танц и вдъхновение. Работи като неорайхиански аналитичен психотерапевт под супервизия и се занимава с  танцова терапия. Вярва, че всеки човек е творец и затова създава и програмата “Аз творя Живота си” Деница е и майка. Вярва, че за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат таки...