ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

С някой друг, някъде другаде

С някой друг, някъде другаде

Денят не е важен, никога не очакваш тази среща. Дотолкова си свикнала с интериора на спалнята ви и спокойния ритъм на живот, че признай си, отдавна си спряла да мислиш за него. Той е някъде там, в миналото, дълбоко скрит под пластове емоции и сълзи, когато ти си била по-даваща и смееща се по-силно, когато за теб не е имало друг вариант, освен да се бориш за щастието си и да живееш пълноценно.

Как се случи така?
Но всичко това е много далеч, на разстояние от много дни и нощи, които са те довели в този кръговрат на ежедневието – сметки, покупки, планове за деца… A после, бам! Сблъсквате се на улицата и... Всичко се връща за секунди, минути по-късно вече не си тук, не помниш списъка с покупките и не знаеш какви ангажименти са ти останали някъде там, в стария живот, където емоциите са оскъдни, а на преден план стоят – „стабилността и уважението“.

И тази вълна от чувства те поглъща. Усещаш как се ще се пръснеш от всичко, което започва бясно да се блъска в теб. Но защо? Как се случи така? А ако можеше другояче, да бъдем други, с други, на друго място… Емоцията, която те друса като въртележка в продължение на часове, а ти просто не знаеш къде живееш – пътят към стария живот е блокиран. Как да се върнеш при тиганите и тъгата, когато светът разцъфва пред теб? Пътят напред, ами... Tой не съществува.

Гледаме се със смях в очите, мислим си, „Ами ако…“, стискаме ръка и продължаваме. Всеки към своите задължения, която е натрупал във времето, в които очите ни не си говорят и ни остава само надеждата, че скорошна среща няма да има. Защото имаме нужда да сглобим света си след това неочаквано земетресение. А за това определено ще ни трябва време…