ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

С плахи стъпки се върна там, откъдето мислех, че отдавна си е тръгнала

С плахи стъпки се върна там, откъдето мислех, че отдавна си е тръгнала

Снимка: Pexels

Чаках я през лятото, толкова много я чаках, на една тераса под едно красиво нощно небе, но тя любовта не ходи по звездите, не ходи на пръсти по парапета на украсената с приказни светлини тераса, нито се крие между няколко кубчета лед в чашата с вино. Но все там я търсим, нали? Толкова пъти сме чували думите: „Ще дойде, когато най-малко очакваш“, че вярваме, че се крие в полъха на вятъра, във вдишванията и издишванията, в изпитите бутилки и недовършените книги. На една тераса, под едно красиво нощно небе.

Дори си я измисляме. На сън си я измисляме. По-истинска е там. По-достижима. Усмихва се. Докосва. Бяга. Връща се. Но нито лятото, нито звездите, нито виното в чашата успяха да я извадят оттам. Несрещната любов.

Есента още повече засили усещането за отсъствие. И сънищата спря. Толкова се беше унесла да оцвети света ни в жълто-оранжеви тонове, да ни приласкае в меланхолията си и да ни покаже колко топла може да бъде самотата, че заличаваше онези мигове, които поне можех да си измислям. Измислена любов.

Но някъде точно между тези жълто-оранжеви тонове, между липсващите сънища и между звездите, в които не спирах да се оглеждам, се появи тази любов. С плахи стъпки се върна там, откъдето мислех, че отдавна си е тръгнала. Беше оставила няколко белега и сега, когато те избледняваха, беше готова да вземе своето. Отново.

Търсеше топлина, търсеше докосване, търсеше мен. Но кой й каза, че я искам. Измислена ми харесваше повече. От тази ме е страх. Усещам как се разхожда по кожата ми, усещам дъха й толкова силно, че забравих да вдишвам. И да издишвам забравих. Секунди, мигове... Спрях да отброявам. Исках да го задържа този дъх. Да му отвърна. Да се отпусна. Най-после да се отпусна. И просто да обичам. Но бях ли готова отново за тази игра? Та кой е готов за любов, по дяволите? Особено като се появява, когато вече не я искаме.

 

Ей така си я представям любовта...

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...