Любов и други бедствия

Сама на театър или концерт? Никога!

Можеш ли да ги споделиш само със себе си...

Сама на театър или концерт? Никога!

Снимка: Pexels

Готова ли си да отидеш сама на театър, да се смееш до просълзяване, да искаш да го споделиш този смях и тези сълзи, но да няма с кого. До теб са седнали един отегчен тийнейджър, който предпочита да скролва върху смартфона си и родителите му, които също се смеят, ама различно се смеят. Сякаш не им е весело. Тъжно им е. После и на теб ти става тъжно. После пак се смееш. Нали е смешна постановката, нали за това си дошла. Да избягаш. От сълзите. От самотата. Да се посмееш. Да им се надсмееш. И ти е хубаво, ама де да имаше някой, в когото леко да я удариш тази ръка, която търси споделеност в смеха си, де да имаше лице, в което да видиш този смях, твоя смях, неговия, нейния. Ама е празно. После си го носиш вкъщи и го споделяш във Facebook, и в Instagram, че е по-модерно.

А на концерт готова ли си да отидеш сама? В някой клуб, в който знаеш, че ще има много познати, но ти знаеш, че си сама там. Сама си отишла, сама ще се прибереш. Усещаш я тази музика, но и погледите, които онези, които имат с кого да я споделят тази музика, ти отправят. Усещаш ги, натрапчиви са, любопитни, нищо, че си дошла заради музиката. Не че има значение. Нали има музика. С големите концерти е по-лесно, особено ако са в чужбина. Тогава няма значение дали си сама. Никой няма да те види. Никой няма да те гледа. Сама си, с музиката, с тълпата. Анонимност. Толкова е хубава тази анонимност. Тук все по-рядко я имаме.

Толкова ни е страх какво ще кажат другите, че забравяме какво искаме ние. А аз искам да слушам, да се забавлявам, дори и когато това е споделен миг само между

  Има още...


мен, моята чаша вино и музиката, думите, театъра. Но колко от вас са способни да го направят? Да отидат на кино сами в някой съботен следобед, в някоя малка уютна кинозала, в която не се чува звук на пуканки, а само дъхът от споделеността със себе си и филма.

Мнозина биха казали сега: „Леле, това момиче, колко е самотно“. Не, не съм. Но ако кажа, че не търся споделеност, бих излъгала. Но когато имаш само себе си, гледаш сам, слушаш сам, чувстваш сам. И точно в тези моменти откриваш връзката със себе си. Онази, която често губим. В преследване на щастието, в преследване на споделеност, в преследване на това, което другите очакват от нас.

Помня как миналото лято стоях на един плаж във Варна, някъде в средата на лятото, в една нощ, в която имах само себе си и музиката. Усещах пясъка под краката си, наслаждавах му се на този пясък, виждах луната, която галеше нежно морето и понякога се прокрадваше в чашата ми с вино. И слушах на живо любимата ми Белослава. Сълзите, които се стичаха тайно по бузите, ми напомняха, че съм там, на плажа, сама с онези думи, които винаги съм обичала да слушам. На живо. Спасението. И този път ме спасиха. Малко преди това се бях влюбила. Неочаквано, но несподелено. Някъде под тези звезди, под това небе, в тази Варна, в това лято. И Белослава беше спасението. Винаги е била. И музиката беше. Споделеност. Но без споделеността, която исках. Но имах този миг. Там, на плажа, с музиката. Сама, но щастлива.

 

За онази любов, за онази Варна