ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Сараевските Ромео и Жулиета – история за истинската любов

Сараевските Ромео и Жулиета – история за истинската любов

Снимка: wikimedia commons / Mark H. Milstein/ Northfoto

Мнозина смятат, че за да увековечиш нещо стойностно, е необходимо да му издигнеш паметник. Понякога обаче това не е съвсем нужно. Особено когато става дума за история за истинска любов, която всеки път, когато се разказва от някого, сякаш идва, за да изгаси светлините на света и да ни накара да стъпваме тихо и почтително, за да не събудим сенките от миналото. Любовта е чудо, а пред чудото трябва да сме притихнали.

Такава е историята на Бошко Бркич  и Адмира Исмич - сараевските Ромео и Жулиета. Приличат си по няколко неща - и двамата са влюбени, родени са през 1968 г. и се срещат със смъртта несправедливо рано - на 25 години. Той умира на място, а тя – след като го прегръща за последно. Двамата са приятели от деца. Учат заедно химия и по време на учението започват връзка, а след завършването се сгодяват. Така копнежът към нещо, което надвишава земното, събира мюсюлманка и християнин, за да се припознаят като сродни души.

През 1991 г. Босна и Херцеговина обявява своя суверенитет, а през февруари следващата година се провежда референдум за независимост, бойкотиран от сърбите. На 6 април 1992 година ЕС признава официално независимостта на Босна и и Херцеговина, а това подклажда гражданската война между етнически сърби, хървати и мюсюлмани.

А това, което последва, е като кошмар в негатив. Поредица от обсади – от Югославската народна армия, от войските на Република Сръбска, която продължава цели 4 години. Доказателство, че човечеството може да предприема мисии по пътувания в Космоса, но не е способно да премахне омразата между братски народи.

Вечерта на 18 май 1993 г. е времето, в което един сърбин и една босненка взимат ключово решение – да се обърнат и да поемат обратно към света. Или на езика на грубата действителност - да избягат от Сараево към Сърбия в търсене на по-добър живот, далеч от лапите на войната.

Така, както нежните пролетни цветчета си пробиват път навсякъде около скали и камъни, без да искат разрешението на никого, двамата млади избират да постъпят като тях. Жестокото битие не успява да сломи духа им и да ги обезсърчи. А чудноватото въздействие на любовта ги обгръща като невидима мантия. Адмира оставя прощална бележка на майка си в онази особена сутрин:

"Скъпа майко,

Изглежда, че най-после ще тръгнем тази вечер. Каквото и да стане, ще е по Божията воля. Ще ти се обадя щом стигнем там. Говорихме, когато войната свърши, ще се върнем и всичко ще бъде наред както преди. Сякаш не е имало война.“

Останалото е ясно. Един мост. Организирано до последния детайл бягство към спасението от грозната война.

Бошко дава 18 000 марки, за да откупи свободата им и да им осигури няколко спасителни минути, в които да разчита на милостта на снайперистите. Мостът „Върбаня“, който разделя мюсюлманските от сръбските позиции, изглежда едновременно мрачно и заплашително, но и осветява ключовото място  като единствения възможен път към свободата.

В онази дълго чакана вечер двамата изминават поне 500 метра по брега на река Миляцка, въоръжени единствено с волята си срещу погледите на войниците, които дебнат отвсякъде. Преминават границата под контрола на босненската страна, след това потеглят както е по план - към населеното място Гърбавица, което е под властта на сърбите. Наближават моста “Върбаня” и тичат със сетни запаси от сили по него, хванати за ръце, за да си вдъхнат взаимно сила.

Във въздуха витае усещането, че нещо не е наред. По тях е открита стрелба. Куршум убива Бошко на място. Адмира е тежко ранена, но успява да се добере до своя любим, обхваща го в прегръдка и издъхва. Двамата остават да лежат безжизнени на моста цели 6 дни. Никой не може да ги достигне заради постоянния обстрел.

Години по-късно очевидец на трагичното събитие разказва: "Момичето размахваше чанта. Те тичаха заедно, държейки се за ръце. Отстрани изглеждаше така, все едно танцуват. След това се чуха изстрели от пушка. Паднаха на земята, като продължаваха да се държат един друг". 

След войната Адмира и Бошко са погребани един до друг в гробище в Сараево, близо до кафенето, в което се срещат за първи път.

Много от хората в Сараево и в цяла бивша Югославия се чувстват дълбоко свързани с историята на Адмира и Бошко. Мостът и до днес е връзката между минало и бъдеще. Младата двойка се превръща в символ на изкупителната жертва на високоволтовата вълна на омразата между два народа. А едва досягащата целувка на любовта успява да прости на онези, които не знаят какво е истинска обич.

 

Любовната история между Джаки Кенеди и лорд Харлех ще бъде разказана във филм

Обичам устойчивото във всичко – в начина на живота, в разумното хранене, както и във взаимоотношенията с хората. Харесва ми да чета, но не за да избягам от реалността, а за да намеря начини да я направя по-хубава. Опитвам се да гледам от слънчевата страна на живота с щипка самоирония, усмивка и развълнувани очи.