ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Силата на корените

Силата на корените

Родена съм в София. Никога в детството си не съм ходила “на село” – нещо, което децата винаги правеха през ваканциите. Аз тайно им завиждах и страдах, че моите баби и дядовци са в града. Всъщност, татко ми е роден в едно българско село, но от много малък е дошъл с родителите си в града. Първо учил в Пловдив, после станал студент в София. Срещнал майка, чийто род е сред първите заселници на днешната ни столица – и така семейството ми заживяло в големия град. Аз пораснах като софийско чедо, без мириса на здравец в двора, без курник, животни, прясно издоено мляко сутрин... (Сигурно затова днес си умирам за тези неща, за нормалността и чара на селото...)

Историята, която искам да ви споделя, е история за една среща. Уводът за миналото беше необходим, за да усетите поне малко от силата, с която настоящето ме връхлетя тези дни, след като отидох в родното село на татко. Заедно с него бяхме на среща на наследниците на неговия род. Събрахме се в селската кръчма – със стара чугунена печка, дървени маси и блестяща диско топка на тавана. Един мой братовчед, връстник, когото срещнах за първи път в живота си, организира сбирката.

Макар и с непознати хора около себе си, така се почувствах и аз – силна и сигурна. След 40 години на този свят аз се запознах със своето огромно семейство.
Прадядо ми от страната на татко бил кореняк в селото. Имал девет деца от две жени. Половин век след смъртта му наследниците на рода се срещнахме. Наложи се да се запознаваме... Странното е, че цяла вечер си говорехме, сякаш се знаем от деца. Разказахме си животите набързо, после танцувахме, смяхме се, пак си разказвахме, разглеждахме снимки на семействата си от телефоните и си обещахме да се виждаме, да се срещаме, да си помагаме... Не зная дали ще се случи, но си го обещахме... Не сме еднакво бедни, богати, щастливи и успели, но сме странно близки. Наследници на един и същи род.

Една от бабите разказа историята за хан Кубрат, който на смъртното си ложе повикал синовете си и им дал една пръчка. Казал на най-малкия да опита да я счупи и той го направил за секунди. После му подал цял наръч от същите пръчки и му казал да пробва да ги счупи заедно. Не успял. И в това била поуката – сами членовете на семейството се пречупват лесно, но когато са сплотени и заедно, нищо не може да ги събори...

Макар и с непознати хора около себе си, така се почувствах и аз – силна и сигурна. След 40 години на този свят аз се запознах със своето огромно семейство. Различни хора, различни съдби, но обща кръв. Хора, пръснати из България и по света... Разделени и далечни, но и неочаквано близки.Беше изключително емоционално. Дълбоко. Искрено. Истинско. Знам, че бих помогнала на всеки един от тези мои роднини и тази мисъл ме прави неочаквано щастлива. Вярата пък, че аз самата мога да се опра на всички тези хора, ми дава неочаквана сила и спокойствие.

Усещането да вярваш в безрезервността на семейството, в неговата всеотдайност, съпричастност, непреходност – това усещане е неописуемо, успокояващо, вдъхновяващо, освежаващо, мобилизиращо... И аз имах късмета да го изпитам. Семейството и родът неслучайно се наричат корени!

Благодаря ти, татко!