ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

При леля

При леля

„Лелята прегръща като майка, пази тайна като сестра и обича като приятел.”

Аз не съм майка им. Виждам ги веднъж годишно за две седмици, когато родителите им ни се доверяват да се грижим за тях. Не се опитвам да наваксвам годината, не губя миг в мисли колко по-прекрасно щеше да е, ако бяхме заедно през цялата година... Имам малко време, в което да ги заредя с моята обич и себе си – с тяхната. До другото лято.

Ежедневието на родител ми е непознато. Откривам купища важни неща – например вратата, на която ще бием дузпи, е желателно да бъде с мрежа. Това е яко, другото не е толкова яко. И други неща – спагетите задължително трябва да са приготвени така, както ги прави мама, иначе не стават за нищо. Омлетът, палачинките и тараторът също. Какаото не може да е и прашинка повече от това, което мама слага в млякото. Играчките за гушкане са върху възглавниците, не до тях, а душ гелът е с аромат на праскова. Десетки нюанси на битието им, чрез които усещам колко е важно за тях да не губят най-важната връзка – тази с майка си. Вечер и тримата хлипат за родителите си. Това ми къса сърцето, чувствам се виновна, че не правя нещо по начин, по който очакват. Какво повече мога да дам – те сякаш го виждат и през деня, когато всичко е спокойно, милион пъти ми казват колко са щастливи и колко е хубаво всичко. Лека полека започвам да ги разбирам, без да мисля, че трябва да правя още и още.

Когато демонстрирам мъничко интерес, насреща се отваря една огромна порта ентусиазъм да разменяме и разменяме мисли, за което аз имам сили.
Аз не се опитвам да купя обичта им и те го разбират много добре. Децата имат вродено и непогрешимо чувство за справедливост и невероятно точни преценки за хората. Всичко решават, пускайки един лакмус по границите. Колко пари още ще дам за онези проклети автомати, които навред пускат пластмасови боклуци, колко сладолед още съм готова да купя, дали съм чула онази дума, която не се казва, и как ще реагирам. Всичко е техният детски тест, а от моята реакция зависят нашите отношения. Гледат ме с възхищение, когато кажа, че съм чула онази дума и че нямат шанс за още мухлясвали в автомат татуировки. Децата уважават авторитетите и, ако усетят сервилност, ще те смачкат с нежните си малки краченца.

Показвам им нови неща, много малки и простички неща. Когато казвам, че имам тиквички в задния двор, единият ми племенник ме пита „От коя игра?”. Това ме вади от равновесие и слизаме, за да видим и полеем съвсем истинска тиквичка, а не отгледана на айпад. Яко е да натискаш с пръст водата, излизаща от маркуча. Яко е никой да не ти казва, че ще се намокриш. Говорим си за това, че трябва да преживяваме неща, не да ги гледаме на екрана. На третия ден моите техно дечица проявяват интерес и започват да играят навън. Още 2-3 седмици постепенно отделяне и съм сигурна в триумфа ми над таблетите и плейстейшъна. Мога да ги заведа на аквапарк, а и на увеселителен парк, но не искам. Не още. Не искам нищо да им „дава” емоция, искам сами да си я доставят. Затова ги оставям да тичат безцелно подир зайци в парка до пълна изнемога – това е супер яко. Когато изкрещят „фламинги!” по пътя, натискам спирачката, за да ги видим. Оставям ги да се пръскат колкото си искат и да влизат в морето с един път повече от разрешеното. А когато ме питат може ли още само пет минути на батутите, им казвам „не, не пет, давам ви десет минути, но после тръгваме!”. И тръгват.

Диктувам, четат и правим вечерни турнири на УНО (единствената игра на карти, която знам) и винаги, винаги завършваме вечерта с едно мъничко „джелато”.

Слушам ги. Опитвам се да разбера какво им е в главите и някъде между несвързани истории за голове и Лео Меси излизат истински теми, които ме изумяват. В малките глави тече мисъл за любовта, за смъртта, за прераждането, за звездите, за животните, които чакат да бъдат спасени, за острови, които чакат да бъдат открити... Те мислят за всичко и това ме интересува повече от всичко друго. А когато демонстрирам мъничко интерес, насреща се отваря една огромна порта ентусиазъм да разменяме и разменяме мисли, за което аз имам сили. Затова никога няма да ме чуят да казвам „Не говори, а яж!”.

Защото аз съм тяхната леля.

Елена е щастливо градско момиче с много и разностранни интереси. Много е сериозна. Не съвсем. Постоянно редактира и започва наново. Не пуши, не пие. Чувства се вкъщи навсякъде, където има Wi-Fi. Повече от Елена можете да намерите във Фейсбук страницата  My Italian Days.