ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Спомен

Спомен

Моят дядо Иван си отиде от този свят преди 37 години, прехвърлил 90-те. Близо 70 от тях живя, носейки в сърцето си една дълбока, неизлечима с нищо рана. Отиде си с една тежка гузност и чувство за вина. И най-страшното – в пълна безизходица от търсенето на начин и път да поправи стореното. По време на война, на фронта, моят дядо беше убил човек. Французин. Човек!

И трите му деца знаеха за случилото се лично от него. Не го скри и от внуците си. Някъде в прогимназиалните си години и аз бях посветена в тази лична драма под формата на изповед от няколко кратки изречения. Не многословно – сдържано, по мъжки. Честно казано, на фона на крехкия си опит – житейски и емоционален, не отдадох кой знае какво значение на дядовия разказ. Само дето ми стана малко страшно при мисълта, че там, на фронта, е можело и той да пострада. И после във времето забравих за споделеното. Пред мен се ширеше необятна младост, зрелост, живот. Изобщо, бол време, през което да натрупам и собствените си грехове. И до границата на онази осъзната възраст, когато срещу понятия като "вина", "грях", "съвест", "безнравственост" застана думата "ПРОШКА".

Видях драмата от безизходицата на човек, осъзнал чрез съвестта си трагедията на стореното: когато няма от кого да поискаш прошка. Когато насреща ти няма кой да прости.
Тогава споменът за дядовата мъка се върна при мен със страшна сила. Защото аз не само си спомних; аз се опитах да го съпреживея. Спомена. Опитвах се да усетя болката в душата на този възрастен мъж, когато, седнал пред телевизора, гледайки филм за войната, проговаряше: "Да знаех от коя част на Франция е родом?"; "Имал ли е семейство?"; "Дали е имал деца?" Въпроси, които тихо задаваше сам на себе си, а последният го разтърсваше най-безпощадно. По ирония на съдбата самият той беше изгубил рано жена си и бе отгледал и изучил трите си деца съвсем сам. Навярно тяхната поява, а по-късно и щастието му да бъде дядо, в някаква степен са умножавали мъката и гузността от греховната постъпка. Нито веднъж той не се прикри като оневиняване зад страховитата дума "война". Напротив, смело и смирено разголваше пред нас незарастващата в душата си лична рана. След толкова време на взиране в чуждата болка имам усещането, че едва тази година във времето преди деня в християнския ни календар, наречен Заговезни, можах да прозря истинската драма на преследващия ме спомен. Драмата от безизходицата на човек, осъзнал чрез съвестта си трагедията на стореното: когато няма от кого да поискаш прошка. Когато насреща ти няма кой да прости. Когато човек остава сам срещу себе си.
За разлика от дядо ми, аз имам привилегията да застана лице срещу лице с хора, от които да поискам да ми бъде простено. По традиция. И според християнските ни ценности.
Сега съм почти сигурна, че нарочно бе изповядал пред нас греха си. Навярно в очакване някой от близките му да го упрекне, да възнегодува, да го укори заради посрамващия епизод от неговата младост. Може би тази наша реакция му е била нужна като осъждане, за да има пред кого да сведе глава и да поиска да му бъде простено. Никой не го стори. Никой от уважение и страхопочитание не порица този безукорно нравствен човек. А той е имал огромна нужда да му се отвори вратата към опрощаването. Съвестта не би му позволила да се почувства напълно оневинен. Имал е нужда от умиротворение! Не го получи... Отиде си сам с болката...


Бойко Борисов с предложение за
ОТ ГРАДА
4 окт 2022 | Общество

Бойко Борисов с предложение за "антипутинова коалиция"

"Ще предложим контактна група, преговарящи екипи. Ще поканим хора с безспорна репутация по най-важната - "антипутиновата...

За мен остана споменът и едно човъркащо чувство в съзнанието за неприсъствието ми в живота на близки и приятели, на хора, вървящи с мен или идващи насреща ми. Дали в случайното споделяне понякога не се крие притаен крясък за помощ? Какво си спестих, зяпайки витрините през прозореца на таксито, докато шофьорът май нещо ми разказва?... Осъзнавам ли диамантената стойност на малките ежедневни "Извинявай!" като боец срещу гнева и за баланса вътре в мен и с всичко и всички наоколо?За разлика от дядо ми, аз имам привилегията да застана лице срещу лице с хора, от които да поискам да ми бъде простено. По традиция. И според християнските ни ценности. Само че именно те са ме научили, че само Господ е благ и всеопрощаващ! И дали ще имам силата и смелостта тази година да изрека на глас поне една осъзната и конкретна моя вина и да поискам да ми бъде дадена прошка?!? Защото другото, според мен, е само една формална индулгенция.

Автор: Ваня Смоленска