Заради приказките често порастваме с идеята, че всеки от нас има един човек, предопределен за него, с когото ще остарее и ще остане да края на дните си. Допреди няколко десетки години действително се е случвало така, доказателство са нашите баби и дядовци, които празнуват по 40, 50, 60 години от браковете си и живота си заедно. Днес обаче това звучи като изключително, дори нереално постижение.
В динамичните времена на виртуалното общуване потенциалните партньори са на един клик разстояние. Броят на годините, които посвещаваме на максимата "да си поживеем", се увеличава все повече и повече, докато не се обърнем назад и не осъзнаем, че сме достигнали средна възраст без идеалния партньор, без пръстен на ръката, без място, което да наречем дом, без идея за принадлежност и смисъл. За някои това е съзнателен избор, за други - стечение на обстоятелствата.
Броят на годините, които посвещаваме на максимата "да си поживеем", се увеличава все повече и повече...
Но колкото и нереалистично да звучи, концепцията за сродна душа все още не е изчезнала безследно от света. Въпросът е какъв смисъл носи тя.
Във време, в което думата експеримент не е ерес, а почти задължителен елемент от живота, всички минаваме през етапи на различни връзки и опит. Вече не става въпрос за първи и последен някой, а за един от партньорите ни, с когото ще останем до края. Но понякога се случва така, че дори и да сме срещнали човека, с когото си мислим, че никога няма да се разделим, идва момент, в който пътищата се разделят и неминуемо самотата се настанява отново.
Има ли сродна душа и ако да, къде е тя?
Много хора избират да погледнат на нещата от друг ъгъл. Вместо да търсиш "единствения", приемаш всеки човек, влязъл в живота ти, за този, който е най-правилен за теб в настоящия момент, съответната ти половинка. Но понеже живеем в забързано време, се случва така, че променяйки се и израствайки в живота, осъзнаваме, че човекът до нас спира да удовлетворява нуждите ни, връзката изпада в застой, а впоследствие неминуемо се разпада.
Истината е, че двама души или вървят заедно по общ път, или бавно се отдалечават, докато не стигнат до кръстопът, на който да се разделят, за да продължат сами.
До момента, в който не се появи някой, който да те разтърси до основи и да преобърне представите ти за любовта. Човек, който да те накара да се запиташ дали наистина си обичал така досега. Не първият човек, към когото изпитваш силна близост и с когото споделяте дълбоки и емоционални моменти. Не само това. А човек, който те кара да
изпитваш непознати досега неща. Изкарва те от комфортната ти зона, за да излезеш по-добър от другата страна. Заедно преминавате през моменти, които предизвикват и двама ви да развивате качества, които досега не сте.
Някой, който посреща демоните ти, но не бяга от тях, а ти укротяваш неговите, без и той да знае как. Някой, с когото прекарваш все повече време. Усещаш, че настъпват промени в теб, все за добро, такива, които те карат да се чувстваш по-успешен и пълноценен човек. Някой, който те кара не само да се усмихваш, а да се смееш с глас от сърце. Чиято прегръдка те стопля, приземява те и кара времето да спре. Някой, в чието присъствие се чувстваш спокоен и завършен.
Не, това не е откъс от история за перфектна любов, а моменти от живота, когато в него се появи човекът, когото сякаш винаги си търсел. Този, когото ще поглеждаш отново и отново и ще си казваш, че е всичко, което си искал. С този, с когото си представяш как изживяваш безброй моменти. Изпълва сърцето ти с топлина, любов и смисъл, ще те предизвиква постоянно и ще се чувстваш така, сякаш заедно можете да постигнете всичко.
В такъв момент се питаш дали наистина не си срещнал сродната си душа и за първи път осъзнаваш, че може би всичко това не е измислица.
Някой ще каже, че обикновено началото на всяка връзка започва красиво, позитивно и многообещаващо. Може би обаче знаеш, че ти предстои нещо различно, когато изборите ти стават по-осъзнати и вместо да очакваш перфектен партньор и отношения, започваш да изграждаш такива съзнателно, без да очакваш магическа намеса. Когато започнеш да мислиш първо за другия, за неговите нужди, желания и за това как всяка твоя постъпка би му се отразила. Когато зачиташ мнението му, взимате решения заедно, обсъждате проблеми и ги решавате заедно, без да очакваш да ги няма изобщо. Когато всекидневно постигате малки победи и се доближавате заедно до идеала си един за друг. Когато водещи са не инат и егоизъм, а разбиране и готовност за компромиси, разбираш, че нещо в теб се променя, за да те направи по-добър.
И дори тази душа да не остане с теб до края и никога да не отпразнувате десетки години заедно, можеш пак да я наречеш сродна, защото ще знаеш, че след срещата с нея никога повече няма да бъдеш същият.
А не е ли това най-ценното?
