Любов и други бедствия

Вечно стегнати

Стягам се. Сутрин, обед, вечер. Стягам се мислено, физически, душевно – във фитнеса, в автобуса, в разговора. Стегната съм до немай къде, защото така трябва, защото социалната джунгла го изисква. Трябва да бъда усмихната, с чиста коса, оправени нокти, хармонично облекло и по възможност да не се крия панически зад тъмните стъкла на очилата. Трябва да бъда наред – красива като от холивудска комедия и ведра като сутрешния вятър. А не винаги става така.

Вечно стегнати

Стягам се. Сутрин, обед, вечер. Стягам се мислено, физически, душевно – във фитнеса, в автобуса, в разговора. Стегната съм до немай къде, защото така трябва, защото социалната джунгла го изисква. Трябва да бъда усмихната, с чиста коса, оправени нокти, хармонично облекло и по възможност да не се крия панически зад тъмните стъкла на очилата. Трябва да бъда наред – красива като от холивудска комедия и ведра като сутрешния вятър. А не винаги става така.

Вървя спокойно и уж уверено по улицата, а ми идва да седна на тротоара и да се разплача като малко дете. Преди година бягайки в парка, стъпих накриво и падайки си ожулих коляното. Тогава просто седнах на пътеката и започнах да плача – заради коляното, заради неуспеха в работата, заради мусаката, която беше пълен провал предната вечер и заради моята неспособност да бъда с перфектно тяло, мисъл и дух едновременно. Плачех дълго и искрено, докато едно 4-5 годишно момиче не мина с майка си и не попита високо: „Мамо, а защо какичката плаче?“
[[more]]Защото винаги трябва да сме перфектни! Да лягаме късно след изпълнени куп задачи, да ставаме рано изключително щастливи, че в днешния ден пак ще тичаме от едно до друго място, крадейки безценни секунди, за да се погледнем в огледалото и машинално да си сложим червило. Защото джунглата е толкова изискваща винаги да бъдем във форма – стегнати, може и да не сме щастливи, но стегнати, може и да не сме спокойни, но стегнати, стегнати, стегнати…

Докато не се пръснем от усилието да бъдем точни, подготвени и подходящо настроени. Докато не паднем, по възможност с малко физическо нараняване, за да имаме оправдание най-после да разхлабим връзките и да дишаме. За да изплачем цялото това напрежение и да продължим напред – празни и спокойни, отпуснати и една идея по-истински…