Мисля, че днес за себе си намерих отговор на въпроса защо на нас, българите, ни е толкова трудно да създаваме щастието си, да променяме това, което ни трови, да реализираме мечтите си, да градим едно по-добро бъдеще. Защото ни е страх!
Страх ни е да погледнем в себе си и да потърсим там проблема. Винаги виним някой друг, винаги виждаме грешката извън нас – в другия, в организацията, в системата, във всичко друго, но не и в нас самите. Личните ни дълбоки психологически проблеми, за които нямаме никакво осъзнаване и които храним от ранното си детство, се проектират върху всяка една случка с негативен оттенък, сипват й отровата на несъзнателното живеене и след това този бълвоч го пием с мазохистично удоволствие.[[more]]Толкова ни е трудно да се доверим на самите себе си, че нямаме никакъв шанс да се доверим на другия. Нямаме любов към себе си и затова не умеем да обичаме ближния. Възпитавани сме да потискаме желанията си, да спазваме нормите, да се пъхаме в рамките с цената на свободата на духа си. И затова свободата ужасно ни плаши, но и толкова много я копнеем. A ако се докоснем до нея, се самосаботираме. Намираме си хиляди начини да си докажем как свободата всъщност не е свобода и да обвиним някой друг за хаоса в живота ни. А хаосът си е вътре в нас. И това е хаос от стари болки и травми, хаос от неизразени емоции, от стаен гняв, от едно дълбоко неприемане на нас самите. И това ни прави едно мрачно, тъжно и болно общество, което мазохистично се наслаждава на своето нещастие.
И когато се намери някой човек, малко по-осъзнат и малко по-смел да изрови проблемите в себе си и да запретне ръкави да построи нещо добро, тогава всички ние се нахвърляме върху него защото ни е страх. Страх ни е, че ако му позволим може да се открехне онази врата към душата ни, която здраво сме залостили. Вратата на любовта и прошката към нас самите.
