В очите на някои хора живеят светулки. Това са микроскопични, боязливи, но досадни създания, които обитават топли, дълбоки и понякога влажни места. За съжаление, не всички човешки глави могат да осигурят такива условия и затова светулките предпочитат очите на децата, магьосниците, мечтателите, вещиците и на някои видове демони.
Веднъж открили благодатна среда, светулките, на големи рояци и без да питат се намърдват там на и понякога се сгъчкват толкова много, че целият човек сякаш свети. Това, отстрани погледнато, може изглежда доста глуповато, но потърпевшият няма друг избор освен да си отглежда дребните „гадинки“, да ги храни и да ги обича, защото по душа е състрадателен и е наясно, че „навън“ светулките просто ще пукнат от студ.
Да се разхождаш със светулки в очите не е лесна работа.Понякога се въодушевяват и издайнически започват да блестят в най-неподходящите моменти, а пък друг път ожадняват – тогава гъделичкат и може да стане мокро и доста конфузно.
В общи линии светулките са капризни и обичат да се налагат, а щом се чувстват напълно у дома си се правят на много умни и се опитват да командорят във всичко... а и имат едни такива убедителни гласчета, че започваш да се чудиш да се смееш ли или да плачеш.
Всеки „домакин“ на светулки знае, че всъщност тези дребосъци са изчезващ вид и са много крехки и деликатни. Хората, обречени да ги пазят научават с времето, че да си светулко-притежател може въобще да не е „престижно“ или „модерно“, но пък вечно имаш нещо като невидими прожекори в очите и никога не ти е тъмно. Добре, де – не напълно тъмно, защото все някоя ще се сети да се събуди и в най-мракобесната нощ.
Човеците със светулки в очите винаги оставят нещо след себе си – било то пакост или някоя „голяма глупост“ – както биха го нарекли „сериозните“ умове, но често се случва това „нещо“ да създаде благоприятна среда за светулко-живот в нечии други очи. Тогава някоя от дребните твари може - от теснотия или от любопитство – да литне към потенциалния си нов дом, да ѝ хареса, да реши остане и да създаде там цяла колония.
Веднъж открили своето „обиталище“, светулките остават там до самият край (освен ако не им стане пренаселено), а когато му дойде времето тръгват нагоре, заедно с душата - да ѝ осветяват пътя за да не се загуби. Защото това им е работата.
Светъл път, магьоснико!
P.S Моля, да не се бъркат „светулките в очите“ с „бърмбарите в главата“ макар, че много си приличат и могат да са си добра компания.
