Наскоро седнахме няколко приятелки да си говорим за изневярата; половин час по-късно бяхме се скарали и разделили по живо, по здраво.
След толкова години, които ме делят от последната ми изневяра, се наложи да си задам въпрос: толкова ли е важна тази тема за нас, момичетата, че сме готови да се изпокараме помежду си, само и само да се уверим вътрешно, а и външно, че сме прави?
Естествено, мислех, че тънката разделителна линия между нас е: практикуваме или не. Оказа се обаче, че въпросът не е в практиката, а в теорията. Още от самото начало на разговора се разделихме на два лагера. В единия – тези, които допускаха мисълта, че на всеки може да се случи. В другия – тези, които не приемат такава вероятност, които са верни по подразбиране, завинаги и са готови да бранят тази своя решимост и бялото було на верността със зъби и нокти. А имаше и един малък лагер, който се състоеше само от мен – в него се поддържаше версията, че за връзката е хубаво да не го правиш, но това, от своя страна, хич не е хубаво – най-вече за теб самия...
И така, ние не изневеряваме – нито една от нас – и тези с 18-годишен брак зад гърба си, и тези в нестабилното положение на неколкомесечната връзка, и тези с критичния седемгодишен стаж на по-хлабава обвързаност от типа "съжителство без брак". Това, което ни различава, е начинът, по който сме се отказали от свободните и краткотрайни връзки, с които на младини бяхме освежавали любовния си живот и бяхме пълнили очите си с искри. Това, което ни разделя, е стремежът да идеализираме своя собствен опит, да си докажем, че нашето е най-правилното. [[quote:0]] Четири момичета, четири истории. Едната – започнала с мъжа си една доста рехава връзка, в която си извоювала правото да му изневерява, за да може да съхрани свободата си и после лесно да я сложи на олтара на брака. Другата – намерила мъжа на живота си, онзи мъж, заради когото изобщо забравила, че има други мъже на света и заради когото напълнила думата "изневяра" с доста жалко съдържание. Третата – отворила се към света и мъжете след нещастния си ранен брак, сега в страстна връзка със своята женственост. Накрая аз – заменила сериозна кариера на неверница с личен седемгодишен рекорд по вярност.
Помня как, като бях на 20, собствената ми дефиниция за "изневяра" се разтегляше като особено голям сапунен балон, който, естествено, накрая се пукна и доказа, че не може да си малко бременен, малко умрял или малко изневерил. Поне на такова мнение бяха потърпевшите от моите изследователски мисии, насочени към откриване и умножаване на собствената ми сексуалност и самочувствие.
После, с натрупването на тези две безценни съкровища, взе да не ми е толкова важно да грабя така от живота и нон стоп просто да си доказвам, че мога. Тогава взех да искам да имам наистина сериозна връзка, така – за разкош. Когато най-накрая ми се получи, беше толкова сериозно, че даже прекалих – ожених се. И ето я най-голямата ирония – хем вярвах в брака, хем се оказа, че съм влюбена в друг. Тогава установих, че всяко нещо има цена – за свободата да следвам зова на сърцето си, платих с разрухата на брака си. [[more]] Никога не съм била толкова добра в емоционалното жонглиране и приспиване на съвестта, че да мога да обичам двама души едновременно. Никога не съм била толкова нахална, че да си поискам позволение да бъда с друг и пак да се върна. Никога не съм била толкова цинична, че да мога да поддържам любовник. Носиш си последствията и това е – безплатно преспиване няма...
Сега съм затворила тази врата. Дали защото съм срещнала мъжа на живота си или защото съм се "наиграла", не знам. Има ли някакво значение всъщност? Изневярата не е самоцел, тя е резултат – от скука, от любов, от себедоказване, от липса на любов. И преди да бързам да хвърлям камъни по неверниците, дълбоко в себе си и набързо прочитам една молитва да не ми се налага да мисля по този въпрос повече. Въпреки че и това си има цена...
