ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Thank u, next… дори когато е трудно!

Thank u, next… дори когато е трудно!
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

За четвърт век на тая Земя, от детската градина насам, още не бях имала повече от няколко месеца само за себе си. Няколко месеца, в които да нямам чувства към никого, да не съм във връзка (или псевдовръзка) и да не разхищавам емоционален ресурс да си строя въздушни кули, да не старая да съм винаги интересна, чаровна и в добро настроение, да не късам венчелистчета и да не пресмятам зодиакална съвместимост.

И така до миналата есен, когато казах край! Година и половина не искам да чувам за романтика. В живота има и други неща, които го осмислят и аз бях решена да придобия онази твърда и категорична представа за това коя съм, когато не съм влюбена, която уж трябваше, щеше (по всички правила на поп психологията) да ме направи по-добър партньор един ден.

Разбира се, на практика нещата не се случват точно така. Започна с дълги чатове и “нали имаше презентация утре, лягай си”. Събуждах се, за да си пишем, вече с телефона в ръка – романтиката на нашето време е да получиш емотикон за добро утро.

Аз съм в почивка, твърдях. Пред себе си най-вече. Но нещо ме караше да се усмихвам при всяко съобщение. След няколко връзки и години терапия зад гърба си обаче знаех, че тази динамика ми е твърде позната. Знаех, че въпреки вълнението, въпреки пеперудите, всичко онова, което имам нужда да намеря в човека до себе си, липсваше. Интегритет, съвест, емпатия, уравновесеност, емоционална независимост, способност да се придържаш към принципите си, да поставиш граници, да застанеш зад изборите си – всичко това не са просто думички от речника на психолозите, те реално измерват какво и колко можеш да очакваш от някого. Всичките ми червени лампички светеха.

Имах избор: да се оставя на емоциите си и да започна безперспективна връзка (загърбила наивното вярване, че мога някого да променя) или да си тръгна, колкото и по-трудно да е това.

Изумителна е изобретателността, с която си намираме оправдания да не поемем отговорност за собствените си избори. Имам поне няколко приятелки, с които вече просто не отварям определени теми. Не знам колко пъти мога да чуя “ама, то така се получи”“не съм си го избирала”, “такъв е животът”, “любовта е сляпа” преди съвсем да ми прелее чашата. “Аз не че съм направила съзнателен избор да бъда в тази връзка, ясно виждайки какво ми предлага, то просто някак си така се получи.”

Първият път, в който – наивна и неопитна – се озовеш в неподходящата връзка, имаш право да кажеш, че любовта е сляпа, защото още не виждаш всички предупредителни сигнали. Всеки следващ път, в който избереш да ги пренебрегнеш обаче, взимаш съвсем съзнателното решение да повтаряш грешките си. И ето тук разбирането ми се изчерпва.

Има още...