За четвърт век на тая Земя, от детската градина насам, още не бях имала повече от няколко месеца само за себе си. Няколко месеца, в които да нямам чувства към никого, да не съм във връзка (или псевдовръзка) и да не разхищавам емоционален ресурс да си строя въздушни кули, да не старая да съм винаги интересна, чаровна и в добро настроение, да не късам венчелистчета и да не пресмятам зодиакална съвместимост.
И така до миналата есен, когато казах край! Година и половина не искам да чувам за романтика. В живота има и други неща, които го осмислят и аз бях решена да придобия онази твърда и категорична представа за това коя съм, когато не съм влюбена, която уж трябваше, щеше (по всички правила на поп психологията) да ме направи по-добър партньор един ден.
Разбира се, на практика нещата не се случват точно така. Започна с дълги чатове и “нали имаше презентация утре, лягай си”. Събуждах се, за да си пишем, вече с телефона в ръка – романтиката на нашето време е да получиш емотикон за добро утро.
Аз съм в почивка, твърдях. Пред себе си най-вече. Но нещо ме караше да се усмихвам при всяко съобщение. След няколко връзки и години терапия зад гърба си обаче знаех, че тази динамика ми е твърде позната. Знаех, че въпреки вълнението, въпреки пеперудите, всичко онова, което имам нужда да намеря в човека до себе си, липсваше. Интегритет, съвест, емпатия, уравновесеност, емоционална независимост, способност да се придържаш към принципите си, да поставиш граници, да застанеш зад изборите си – всичко това не са просто думички от речника на психолозите, те реално измерват какво и колко можеш да очакваш от някого. Всичките ми червени лампички светеха.
Имах избор: да се оставя на емоциите си и да започна безперспективна връзка (загърбила наивното вярване, че мога някого да променя) или да си тръгна, колкото и по-трудно да е това.
Изумителна е изобретателността, с която си намираме оправдания да не поемем отговорност за собствените си избори. Имам поне няколко приятелки, с които вече просто не отварям определени теми. Не знам колко пъти мога да чуя “ама, то така се получи”, “не съм си го избирала”, “такъв е животът”, “любовта е сляпа” преди съвсем да ми прелее чашата. “Аз не че съм направила съзнателен избор да бъда в тази връзка, ясно виждайки какво ми предлага, то просто някак си така се получи.”
Първият път, в който – наивна и неопитна – се озовеш в неподходящата връзка, имаш право да кажеш, че любовта е сляпа, защото още не виждаш всички предупредителни сигнали. Всеки следващ път, в който избереш да ги пренебрегнеш обаче, взимаш съвсем съзнателното решение да повтаряш грешките си. И ето тук разбирането ми се изчерпва.
Има още...
Ще си призная, че за момент бях разколебана. И да, поддадох се на онова специфично самосъжаление, което нито допринася за решението, нито дори носи някакво облекчение: “защо все така ставааа?!”. Мрън. Тропане с крак. Хлъц. Но аз съм чевръсто момиче – знам какво трябва да направя, значи ще го направя и толкова. Това е въпрос на стандарт. Летвата е тук и аз няма да я сваля за никого, каквито и емоции да ме теглят.
Много често се тръшкаме, че не сме срещнали правилния човек – истината всъщност е, че сме отделили твърде много време на неправилния.
Твърде дълго сме чакали да се промени, твърде често сме намирали извинения, твърде много сме подценявали интуицията си, твърде лесно сме си затваряли очите за всички признаци, че тук няма да получим това, което търсим.
Хората, които не отговарят на стандартите ми, чисто статистически просто са повече. И това е факт, който няма скоро да се промени. Това обаче не значи, че аз трябва да се науча да живея с нечия незрялост, с нечия безпринципност, с нечий егоцентризъм. Да свикна да бъда еднолично отговорна за нечие щастие, да се науча на стоицизъм, когато детински ми се цупят и ми търсят сметка защо не съм си чула телефона. Не значи също и че никога повече няма дори най-бегло да проявя интерес към някого, който не е и на половина човека, когото търся.
Но когато това се случи, трябва да бъда достатъчно силна и уверена, за да си тръгна, преди да съм си загубила времето. Thank u, next… дори когато е трудно!
Колкото по-бързо отпращаме неправилните хора, колкото по-бързо се разделяме с места и обстоятелства, които не ни правят щастливи, толкова по-скоро ще намерим своето място, своя човек. Времето е ценен ресурс – разхищение е да го хабим в повтаряне на едни и същи грешки. Нека поне допускаме нови.
А колко може да трае любовта всъщност?
