ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Tinder, любов моя

Tinder, любов моя

Снимка: Kaboompics

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Моя Tinder профил го направи един приятел преди две години, когато аз страдах за поредния мъж, разбил сърцето ми. Каза, че това е бъдещето, това вече е начинът да достигнеш до другите – без значение дали търсиш само секс, само забавление или любов. Още тогава нещо в мен се бунтуваше и не вярваше, че докато плъзгам пръст през екрана на телефона си ще намеря новия, поредния, единствения. Да поставям лайкове със сърца, за да ми отвърнат със същото. И все пак го направих. Реших да дам шанс. Щом толкова много други хора го правят, защо да не опитам и аз? А и историята разказва, че някъде сред неколкократните срещи на сляпо може да се прокрадне любовта. И дори да остане за дълго.

През доста празни разговори трябваше да мина, да опознавам виртуално хора, които виждах само на снимки, без да съм сигурна дали са реални. Дори за кратко се влюбих виртуално. Създадох си един имагинерен свят, в който бях решила, че може би най-после ще открия подходящия, а междувременно ще се позабавлявам. Какво се случи с влюбването ли? Мина, бързо мина. Минават бързо тези влюбвания, които остават виртуални. Тогава минаваш на следващия. Онова, което се бунтуваше, се приглуши за малко и почака.Търпеливо и безмълвно ме оставяше да прекарвам времето си в едно приложение, което дори не харесвах.

Остави ме да отида и на първата си среща с непознат или полунепознат, и да си дам шанс. А може би и на него да дам шанс. И той търсеше любов, връзка, жена, с която може да споделя времето си. Поне така ме уверяваше и аз му вярвах. Приятна беше срещата и толкова общи интереси имахме. Но някъде там, докато се наслаждавах на виното си в една прекрасна лятна нощ под звездите на едно от любимите ми места в града, не усещах любовта. Онова трептене и усещане за нещо ново и вълнуващо го нямаше. Не знам дали оново другото, бунтуващото се срещу Tinder, го беше наговорило и то да се скрие, и то да мълчи, не знам, но го нямаше. Накрая на срещата мъжът, който само до преди два часа познавах само по снимка, предложи да ме закара до вкъщи. Нищо повече. Но аз отказах и се качих на първото възможно такси. Повече не се видяхме. Аз не поисках. Той беше готов да даде шанс на любовта. Но аз толкова бързо избягах от този шанс, че бях забравила, че и аз съм готова да дам. Малко след това изтрих Tinder от телефона си. Оттогава не съм го възстановявала и се надявам да не стигна до този момент на завръщане към виртуалните запознанства. Все още вярвам, че няма как едно мобилно приложение да бъде единствения ми шанс. Бунтуващото се усещане в мен надделя. Победи. Вълнуващото се остана притихнало.

Говорихме си скоро с едни момичета, и за Tinder си говорихме, и аз неколкократно споменах думите „а може би аз не дадох шанс“, „аз си тръгнах“, „аз избягах“. Някак е по-лесно да търсим вината в себе си. Такива сме момичетата, когато някой не ни обича, сме готови да се превърнем в нещо, които самите ние не харесваме. И все говорим, че ние не даваме шанс, а какво се случва, когато на нас не ни дават шанс. Когато на нас ни бягат, от нас си тръгват. Няма златна среда в любовта. Тя обича крайностите. Шансовете ги пропуска, ние ги пропускаме. Търсим нещо друго, нещо различно, нещо вълнуващо. А когато шансът ни е затръшнал вратата, спираме да търсим. Тогава не вярваме нито в шанса, нито в любовта, даже и в Tinder не вярваме!

Ако пролетта можеше да говори

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...