Месец май е история, но все пак… през май практикувах простота (simplicity). Под формата на определен вид липси или по-точно усилие да не привнасям:
- украси, които биха прикрили самата същност на случващото се под формата на преживявания, мисли, чувства
- многообразие, което би било безсилие пред еднозначността и пълнотата на същността на случващото се
- усложняване, което би било невъзможността да разбера, че всичко е едно, че произлиза от едно и засяга еднакво мен и теб, защото сме едно.
С други думи, избягвах излишните украси, декорации и дипломации, също така приложих лека аскеза по отношение на многообразието и прекаляването да правя нещата сложни, дълбоки, многопластови, като в същото време се опитвах да наблюдавам. През този месец упражнявах прости думи, проста храна, прости дрехи, директно отношение, откровеност, липса на усукване в отношенията с околните.
С течение на различните ми опити и наблюдения, осъзнах няколко неща. [[quote:0]]
Простотата ми помага да се отърва от няколко различни видове тирания. Чрез простотата специфичните видове тирания престават да ме засягат. Ето как:
Тиранията на думите
Тиранията на моите думи се явява всеки път, когато трябва да изказвам мнение, да правя оценка, да давам обратна връзка под формата на критика. По-точно тази тирания възниква, когато трябва да налагам думите си от определена позиция или роля, а не да споделям преживяванията си. Аналогично, чувствам тиранията на думите, когато някой изказва мнение или оценка за нещата, които правя. По-зле става, ако ме критикува, омаловажава, пренебрегва или, не дай-боже, ми подвиква или ми нервничи. Това ме засяга. Думите, естествено, носят силна енергия в процеса на общуване. Как се опитвам да се справя с тиранията на собствените си и чужди думи? С един прост трик. Със слушане. Активно слушане, което да ме постави в обувките, кожата, в главата или сърцето на събеседника ми. Т.е. слушане с повече сетива, не само с ушите. Активното слушане има няколко незабавни ефекта:
- предпазва ме да говоря на мига и да кажа глупост, оценка или критика
- събеседникът ми става мой съюзник, ставаме екип, в по-лошия случай остава неутрализиран, но и в двата случая не се превръща във враг
- опростява, дисциплинира, хармонизира, а в крайна сметка обогатява общуването с допълнително възникнал смисъл
Намирам активното слушане за невероятно добра практика, привнасяща простота и отърваваща ме от тиранията на думите. Практикувам активно слушане от няколко месеца, но вече мога да видя дългосрочните ефекти от него в общуването ми с хора. Естествено, невъзможно е да се слуша по този начин през цялото време, но се получава лесно всеки път, когато си поставя за цел да слушам по този начин.
Тиранията на ниската цена
Простотата ме държи настрани от тиранията на ниската цена. Всяко нещо от класа, с високо качество често изглежда много просто, напълно интуитивно. Говоря и за материалните, но и за нематериалните неща. Ниската цена е сложна, многосъставна, носи много условия, уговорки, недомлъвки, „ситен шрифт“, преструвки… С две думи – хиляда и една компликации. Ниската цена върви с компромисно качество и съмнителна класа.. Осъзнах, че не искам да плащам ниска цена и да се въртя в една зона на комфорт, където може да е спокойно, но всъщност непрекъснато ме човърка една неудовлетвореност. На това място по-скоро ми е удобно да мърморя, да хленча, да не съм съвсем сигурна какво искам. Мисля, че простотата изисква да си наясно със себе си и да знаеш какво искаш. Ясно видимото качество ме привлича повече, макар да трябва да платя по-висока цена. Цената на предизвикателството към собственото ми остатукво, към сигурността ми. Трябва да платя тази по-висока цена и в същото време да се приготвя за по-голямо усилие, за неудобството, за полети и вероятно падения. [[quote:1]]
Тиранията на разнообразието
Разнообразието – като противоположност на простотата – е в основата на илюзиите, които живеят в мен. Разнообразието се поражда от множеството желания да се оглеждам в действителността по много и различни начини, да намирам и виждам различните свои образи, защото това храни егото ми, доставя ми удоволствие, нищо че често носи и огорчение. Въпросът е доколко разнообразието дава различни опитности. Мисля, че по-често не ги дава, дава различна опаковка на поредица от желания, които дълбоко не ме удовлетворяват, затова търся още и още, стремя се към повече и повече, което в крайна сметка ме изтощава без особен резултат. Ще опиша две ситуации. Първата: в каквито и заведения да ходя, вероятността да си поръчам салата и ризото или спагети със зеленчуци е много голяма, освен ако наистина има неочаквани вегетариански манджи, което рядко се случва. Многообразието в менюто е външната страна, но тя не ме засяга, само ми отнема времето да чета или изисква съзнателното ми усилие да се ориентирам. Каква опитност ми носи това?
Друг пример - имаше години, когато всяка събота ставахме и заедно със съпруга и сина ми отивахме до Черни връх, а после обратно /естествено/ за една разходка. Не знам как не ни омръзваше, а бяхме научили наизуст всеки камък, туфа или храсталак по маршрута от Голи връх. Просто този маршрут беше външната страна на нашето общуване с природата в различни сезони, беше фон за разговорите помежду ни, на който виждахме как се променяме, тормозим или успяваме, как нашия син расте, скачайки по морените…
Боя се, че опитите ми да обясня как осъзнавах простотата през месеца, в който се посветих на нея, не се отличават с особена простота. Ще продължа да тренирам и ще видим. Това е засега.
Живейте щастливо! Обичам ви!
