Героят на книгата, която чета, попада в Манхатън след дълги години доброволна изолация в една планина. Кое го поразява най-много по улиците на града – мобилните телефони. Това, че всички говорят, навсякъде, открито и без никаква дискретност…
Замислих се и аз – прав е! Това е нещо, към което неусетно сме привикнали, да водим разговори навсякъде, пред непознати хора или да чуваме неволно по светофарите, в магазините и по тротоарите части от лични истории. Помните ли, едно време хората са говорели в телефонни кабини – със затварящи се врати. Имали са лично пространство – и в него са се случвали личните им разговори. Може би това им е придавало повече смисъл и са били по-искрени и съкровени – времето да помислят и да отидат до телефона, за да се обадят и свободата да го направят насаме.
По празниците така е най-лесно – да се обадим и да честитим, да кажем няколко думи, стандартни, приветливи, които могат да бъдат чути от всички наоколо. А може и по друг начин – да отделим време, да измислим лично пожелание, да надпишем картичка, да сътворим текст, да посветим мислите и чувствата си само на един човек. Нямаме чак толкова много близки хора, можем да го направим за всеки от тях – лично, специално. В тишина.
