Емоционално никога не съм съпреживявала страните неща и постъпки, обяснявани с празнотата в душите и самотата. Да, учила съм и схващам по пътя на логиката, че човек е в състояние да предпочете болката, страданието и това даже да му доставя удоволствие, само и само да не застане лице в лице със себе си, но не го разбирам и самодостатъчността ми се дразни и бунтува срещу такива хора.
Прелестта на улиците, греещите се на слънце котки във вътрешните дворове, пъпките на бъдещите цветя или листа, снегът по оградите, златната шума или зелените сводове на дърветата при безцелните разходки сама, чашата кафе зад прозореца на кафенето или тази у дома по пижама, книгата на пейката или в автобуса – тези тихи, дребни радости на самотата винаги са ме зареждали с усмихнатост.[[more]]Да, обичам близките и приятелите си, ценя всяка секунда с тях, моят собствен свят е благодарен за съществуването им, за възможността да се смеем заедно. Но няма да се изпразни от съдържание и да рухне, ако трябва да останем насаме. Животът – това, което се случва – е пълен с толкова възможности; много от тях са под носа ни...
Да страдаме от безсмислието, ами... както бе написал един познат, “да търсиш смисъл на живота е като да си в гората и да питаш за WC”.
Изборът на всеки от нас е нещо индивидуално. Уважавам, макар и да не разбирам някои, но не приемам такива, които нарушават правата ми – срещу това винаги съм се борила и съм казвала не.
Маргиналната уютност на мълчаливата самота ухае на канела.
