Любов и други бедствия

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам

Любовта, която не можех да имам

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам

Снимка: Pexels

Отворих очи, а не исках. Алармата оглушително звънеше. Отново. Разбира се, бях избрала най-ужасната песен да ме събужда. Да ме връща оттам, където всяка нощ оставях сърцето си. Там, където часовете се преживяваха за минути. Там, където времето се измерваше... с теб. Не исках да се събуждам. Толкова умело се прокрадваше в съзнанието ми, толкова комфортно се чувстваше в сънищата ми и толкова трудно се връщах там, където те нямаше.

Сънят ли? Той винаги беше различен, но винаги свършваше с теб. Усещах те. Усещах допира ти. Запечатвах усмивката ти. Губех се в очите ти. Улавях онзи аромат, който исках да вдишвам. На теб ухаеше. Разпознавах го по безразличието, по желанието ти след това. Ослепителна, привличаща, искаща. Защо се върна, това исках да ти изкрещя. Силно да крещя. Бях ти ядосана, ужасно ядосана.

„Сънувах те“, това ми каза.

Нямаше нужда да казваш друго. Това беше достатъчно. Достатъчно, за да те хвана за ръка. Отново. Месеци след като аз бях продължила, след като смятах, че всичко – и емоциите, и чувствата, и привличането, и сънищата, че всичко е свършило. Свършило! Но не беше.

Удари ми шамар и се завърна със скоростта, с която преди повече от година и половина се беше появила. Сякаш никога не си беше тръгвала, сякаш ги нямаше онези нощи, в които минаваше през мен с безразличието си. Онези нощи, в които беше там, а всъщност те нямаше. Ти така искаше, аз така исках. Но се върна. Ослепителна, привличаща, искаща. Искаше да си играем на непознати, да започнем отначало. Но как се започва отначало, когато всъщност нищо не е свършвало. Кога идва краят и започва началото? Мълчиш. Винаги го правиш в тези моменти. А аз исках да чуя: „Обичам те“. Само толкова. Толкова малко. Толкова достатъчно.

Има още...


Търсех го в очите ти. Надявах се, че го криеш в усмивката си. Слушах мълчанието ти, за да го чуя. Докато аз исках да крещя. Оглушително като алармата ми. Но как да крещя, като всеки път се събуждах точно там. В онзи един миг, в който знаех, че пак ще си тръгнеш.

Помниш ли първата ни среща? Аз никога няма да я забравя. „Виждала съм я на снимка“, чух едно от момичетата да казва в бара, в който ме чакахте. Познавах само една от вас. „И аз“, каза друго. „А за онези, които не са я виждали на снимка?“, попита ти. До теб седнах, единственото свободно място. Усмихвах се, но сякаш те познавах. Нищо, че те виждах за първи път, нищо, че се запознахме в този един кратък миг. Усещах, че вече съм те срещала по пътя си.

Сякаш някога те бях сънувала.

Харесах те. Веднага те харесах. Говорихме си. Дълго. Тихо. Нежно. Нямаше неловкост, имаше близост. Един поглед, едно докосване. Толкова малко ли ни беше достатъчно? Това ли беше, любов? Така ли се появяваш? Съблазнително примамваща. Криеща се зад една топла усмивка, помахваща зад едни ослепителни черни къдрици. Като на сън. Така ли си тръгваш после, любов? На събуждане. Сякаш си била тук, но никога не те е имало.

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам. Чувах само алармата и онази ужасна песен, която бях избрала. И сърцето, което биеше по-силно, по-ускорено, извън ритъм. Беше си тръгнала. Отново, любов!

 

А времето отброяваше нечии чужди любови