Любов и други бедствия

Удобно ли е днес да поговорим за смъртта?

Страхът стана официална политика

Удобно ли е днес да поговорим за смъртта?

Фотография: Ива Петкова

Гледала съм смъртта в очите. Неведнъж.

Когато е идвала да прибере моите баби и дядовци, моите родители, много, много рано... Когато се е появявала в моя собствен живот, за да ме стресне и подсети за неща, които съм забравила.

Рано и много болезнено осъзнах, че тя е част от живота, естественият край на това представление, след което може би следват и други.

Може и да не следват, но завесата пада за всички, това е едно от малкото сигурни неща в този свят. Помня ясно момента, в който говорих със сина си за смъртта – трябваше да му обясня, че баба му ще си отиде от нас и как той, тогава на 4 – 5 години, осъзна тази истина и колко много плака. Не само защото осъзна, че баба ще си отиде, а защото осъзна че това се отнася до всички, наистина до всички – до мама, до тати, до него дори. После се успокои, че това ще се случи след много, много години и го забрави. Така постъпват повечето хора – избутват мисълта в дъното на килера, затрупват я с вещи и ненужни вехтории, отлагат я за по-късно, въобразявайки си, че този момент просто е прекалено далеч, за да го мислим. Живеят, като че ли са вечни.

Когато баща ми почина, на 58 години, майка ми се обърна към мен и брат ми с думите: „Носете си новите дрехи, деца!“.

Тогава може би за пръв път разбрах, че животът не се измерва в броя години на тази земя, а в това, какво си направил от тях.

Как си живял, пълноценно ли, страхливо ли, помагал ли си, смял ли си се, отстоявал ли си своите ценности? Радвал ли си се на живота? Оставил ли си нещо след себе си - дърво, къща, дете, книга, пример, усмивка, любов?

Има още...


Съвременното общество ни подведе да мислим, че сме безсмъртни. Че болестите и смъртта са за другите, че със скъпи вещи и ваканции можем да отлагаме до безкрай усещането за уязвимост.

В изкуствения ни и подреден свят на благополучие и състоятелност, нямаше място за негативни мисли, за депресии, за мисли какво следва оттук-нататък.

Вторачени в пъпа си, без нужда от вяра, забравихме усещането, че на този свят всичко е временно, крехко и непостоянно, че животът не може без обновяване. За разлика от предците си, потърсихме утеха в технологиите и науката, вместо във вярата в задгробния живот и обещанието за възможен рай.

Нормално – животът на западното общество тече необезпокояван от десетилетия – все по-дълъг, по-здравословен, спокоен, охолен. Забравихме за войните, за глада, за болестите. Забравихме, че сме смъртни.

Сега тази епидемия ни го напомни по доста болезнен начин. Медиите превърнаха ежедневните емисии в броене на смъртни случаи и от нещо абстрактно заплахата се превърна в нещо близко. Макар тези смъртни случаи да са много по-малко от смъртните случаи от други болести, от глад и катастрофи, те ни уплашиха с това, че вече не се отнасят само до другите, по-бедните и по-окаяните от нас.

Болестта удари в сърцевината на нашето спокойно общество и предизвика вярата ни, че сме защитени – чрез лекарства, ваксини, доктори, болници...

За разлика от времената, в които хората са се обединявали, за да защитават родината си или ценностите си, сега сме принудени да защитаваме единствено живота си. Мнозина намериха утеха в този страх и станаха глашатаи единствено на повелята за оцеляване – да се скрием, да се завием през глава, да се снишим, да преживеем някак си.

Смъртта обаче винаги ще е тук. Независимо дали ще излезем на улицата, дали ще останем в изолация и бавно ще отпускаме мерките. Независимо дали ни е страх от нея, или не, смъртта ще дойде някой ден. Добре е да не го забравяме, защото именно мисълта за смъртта ни помага да живеем пълноценно.

Или както каза една баба по телевизията – за какво ми е този живот, ако ще го живея така?!

Днес е Разпети петък, денят в който Исус издъхва на кръста, денят, в който Господ жертва своя син, за да изкупи нашите грехове. Най-тъжният ден за християните. След него обаче следва Възкресение - денят, в който надеждата се завръща, денят, в който отново се връщаме към живота и го празнуваме!

Нека не забравяме за смъртта. Така ще можем да почитаме живота.
 

 

Време е за второ действие