Гледаме се с мъжа, с който делим едно легло и един дом. Гледаме се ръбато и озъбено. Вместо прегръдки и целувки, свистят обвинения и раняващи, грозни думи. В очите ми се събират само криви образи от лъжовни огледала. Късаме с лекота нишките, които ни правят двойка. Кога се изгубихме? Къде сгрешихме? Забравихме негласно изречените обещания.
Дали неплатените сметки, умората, рутината или убийственото монотонно ежедневие ни отдалечи и ни накара да загърбим себе си и връзката ни?
Поглеждам в сърцето си, пълно с тъга и сива скука. Защо допуснах измамно спокойствие да замени трептящата крехкост на радостното знание, че ни има нас, че сме заедно?
Не знам как е при вас, но когато връзката забоксува в кална локва, не един, а двама са нужни за да изтеглят общото возило. В противен случай всеки изтръсква калните капки, пооглежда се и тръгва озъртайки се през рамо:„Аз не съм виновен!”
А дали вината има някакъв смисъл, когато сме си нанесли вече смъртоносни рани и любовта се превръща в мръсна дума?
В такива моменти всеки от нас го боли. Вием като изгубени вълци в мрака.Търсим опора, нечии топли, прощаващи очи и най-вече забрава. Давим се в алкохол, самосъжаление и други подръчни средства. Искаме да намерим най- голямата гума, за да изтрием този, който е „посмял” да ни изостави, рани или предаде. Не се замисляме, че борейки се за надмощие във връзката, раняваме, предаваме и изоставяме първо себе си. Как ли изгубен може да да помогне на друг да се намери?
Собствените ни страхове и опасения стоварваме върху партньора и дори се сърдим, че той отказва да ги носи!
Не знам как се случва при вас, но аз успях да се спра. Посмях да се видя истинска – разколебана, неискрена, озверяла от страх да не се покажа слаба. Бях готова да излъжа дори и себе си само и само да не призная грешките си.
Сама излекувах раните си. Прегърнах се. Простих си. Успях да съхраня чупливото си себеуважение. Така спасих и връзката си. Вече имах сили не да съдя и обвинявам , а да дам свобода на моето и неговото неможене. Без присъди, без етикети. Някак си се срещнахме на доста поразклатения мост. Отдолу бумтеше със страшна сила водопад от изгубени любови и провалени животи. Подадохме си ръце и продължихме заедно.
Не знам колко ще бъдем двама. Вече не тичам напред в годините. Давам време на времето да се случи. Радвам се, че не изгубих себе си и си позволих да не изгубя и нас.
Ще се опитам да не забравя, че ако нещо ми убива в обувката, то трябва да спра и да го извадя, а не да чакам момента в който няма да мога да ходя. Предпочитам да мина спокойно през живота,стъпвайки уверено, а не куцайки. Да свикнеш с неудобството не е геройство, а късогледо неуважение към себе си.
Автор: Десислава Георгиева
