ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Упорството да не виждаш другия

Упорството да не виждаш другия

Гледаме се с мъжа, с който делим едно легло и един дом. Гледаме се ръбато и озъбено. Вместо прегръдки и целувки, свистят обвинения и раняващи, грозни думи. В очите ми се събират само криви образи от лъжовни огледала. Късаме с лекота нишките, които ни правят двойка. Кога се изгубихме? Къде сгрешихме? Забравихме негласно изречените обещания.

Дали неплатените сметки, умората, рутината или убийственото монотонно ежедневие ни отдалечи и ни накара да загърбим себе си и връзката ни? 

Поглеждам в сърцето си, пълно с тъга и сива скука. Защо допуснах измамно спокойствие да замени трептящата крехкост на радостното знание, че ни има нас, че сме заедно?

Не знам как е при вас, но когато връзката забоксува в кална локва, не един, а двама са нужни за да изтеглят общото возило. В противен случай всеки изтръсква калните капки, пооглежда се и тръгва озъртайки се през рамо:„Аз не съм виновен!”

А дали вината има някакъв смисъл, когато сме си нанесли вече смъртоносни рани и любовта се превръща в мръсна дума?

В такива моменти всеки от нас го боли. Вием като изгубени вълци в мрака.Търсим опора, нечии топли, прощаващи очи и най-вече забрава. Давим се в алкохол, самосъжаление и други подръчни средства. Искаме да намерим най- голямата гума, за да изтрием този, който е „посмял” да ни изостави, рани или предаде. Не се замисляме, че борейки се за надмощие във връзката, раняваме, предаваме и изоставяме първо себе си. Как ли изгубен може да да помогне на друг да се намери?

Собствените ни страхове и опасения стоварваме върху партньора  и дори се сърдим, че той отказва да ги носи!

Не знам как се случва при вас, но аз успях да се спра. Посмях да се видя истинска – разколебана, неискрена, озверяла от страх да не се покажа слаба. Бях готова да излъжа дори и себе си само и само да не призная грешките си.

Сама излекувах раните си. Прегърнах се. Простих си. Успях да съхраня чупливото си себеуважение. Така спасих и връзката си. Вече имах сили не да съдя и обвинявам , а да дам свобода на моето и неговото неможене. Без присъди, без етикети. Някак си се срещнахме на доста поразклатения мост. Отдолу бумтеше със страшна сила водопад от изгубени любови и провалени животи. Подадохме си ръце и продължихме заедно.

Не знам колко ще бъдем двама. Вече не тичам напред в годините. Давам време на времето да се случи. Радвам се, че не изгубих себе си и си позволих да не изгубя и нас. 

Ще се опитам да не забравя, че ако нещо ми убива в обувката, то трябва да спра и  да го извадя, а не да чакам момента в който  няма да мога да ходя. Предпочитам да мина спокойно през живота,стъпвайки уверено, а не куцайки. Да свикнеш с неудобството не е геройство, а късогледо неуважение към себе си.

Автор: Десислава Георгиева