Те са около 40-те, високи, с приятни лица, поддържани усмивки, зеленооки и с много светла кожа. Тя е може би на 3, миниатюрна, подвижна като стрела, шета из целия терминал, облечена е в розово, с розова диадема и две фиби, кацнали съвсем не на място в лъскавата й черна косица. Очевидно е била оставена сама да се коафира. Дочувам, че я викат по име: Галя. Тя продължава да търчи неуморно в 6:40 сутринта, докато с родителите си чака полета за Амстердам. На един остър завой Галя губи равновесие и се сблъсква с крака ми. Поглеждам я с усмивка и откривам тъмните й очи върху матовата кожа. Родителите на Галя говорят нещо помежду си на език, който не разбирам. След това се нареждат на опашката зад нас и, в опит да усмирят малкото дете, чувам откъслечни думи на български със забавен акцент: самолет... Галя... тук... моля... тръгва. [[quote:0]] Някъде по средата на полета висока жена на около 30 разхожда по пътеката 2-годишно момченце. След малко разхожда друго дете, напомнящо първото - явно близнаци, но с видимо физическо заболяване. И братчетата са с маслинени очи и матова кожа.
Замислям се за подаръците и шамарите на съдбата, за „искам“ и „имам“, за „искам“ и „нямам“, за собствените си деца, за моментите, когато съм им гневна (често за незначителни неща, от позицията на времето).
Не знам детайли, не разполагам с подробности, нито се втурнах да чета статистиката на семействата осиновители от Западна Европа. Запечатах тази гледка като урок за всеки бъдещ път, в който намирам отношенията с моите деца или тяхното поведение за драматични. Имам кратък списък с такива уроци, които да ме дисциплинират във времена на умора, безверие и дълбоко отчаяние.
В ранните си 20 за пръв път чух, че не е нужно да разбиваш с глава вече отворени врати. В късните 20 се научих да ги отварям с ръка. Може да прозвучи егоистично, но много от наблюденията върху живота на хората около мен започнаха да се превръщат в безболезнени уроци, в ръцете, които отваряха вратите. Главата си запазих само за ръцете на фризьора и за някоя и друга красива шапка.
Умишлено храня това усилие – усилието да „чета“ и да предотвратявам потенциално нежелано бъдеще. Не е лесно. И то нанася щети. Например, мозъкът ми е непрекъснато зает с разсъждения. Поддавам се на опасността да критикувам или неодобрявам. Или губя способността за САМОкритичност.
Затова, както и с всяко друго нещо в живота, е важно да оставям Уроците на другите от време на време на диета. И защото и те, както и много други неща в живота, могат да се превърнат в ножа с двете остриета.
В 8:30 сутринта лентата за багажа на летище Schiphol се движи мързеливо и изнервящо. Мирише на кроасани и кафе. Ще ми се да грабна и от двете за първото ми добро утро в Амстердам. Продължаваме да чакаме. Галя е съвсем свежа. Отново тича покрай нас - заспали и леко криви. Родителите й не откъсват очи от нея. За част от секундата погледите им се срещат. Високият мъж прегръща жена си и някак куражлийски потрива гърба й. Тя хваща Галя за ръка и я отвежда до витрината за посрещачи. Погледът ми се спира на голяма група хора с плакат, пълен с букви, замъци, принцеси, розови панделки и името Galia. [[more]] Опитвам се да преглътна. Излишно е да казвам, че гълтам сълзи. Огромна радост, тревога, усмивки, сълзи, безсънни нощи, мързеливи следобеди, неспадаща температура, първо колело, първи театър, триумф, гордост, яд и ад, но после щастие и рай.
Живея бъдещето на Галя през миналото на дъщеря ми. Иска ми се да им кажа нещо. Късмет ли, кураж ли, само напред ли?! Нещо. Но не събирам смелост.
Багажът пристига. Галя и нейните родители потъват в прегръдките на своите роднини. Аз - в прегръдката на този приятен, разтоварващ и леко луд град.
Последната част от това пътуване запечатвам като нежен спомен. Първата е моят дисциплиниращ урок по благодарност и наложителна родителска уравновесеност. Когато го споделих с мои приятели, един от тях каза, че това са малките, но важни неща в живота. Дълго мислих и не мога да се съглася. Мисля, че това са големите и важни неща в живота.
