ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Устните й горят с цвят на малина през август

Устните й горят с цвят на малина през август

Снимка: Valeria Boltneva

Този текст ни беше любезно предоставен от сайта Mama Ninja. Автор е Лени Рафаилова.

Ноември върти зимната си проскубана опашка и бърза да се скрие на завет в автобуса. Най му е добре в неделя вечер. Вее се и се развява по празните поокъсани седалки, подпира ръце на изпотените стъкла и се плези на прогизналите минувачи отвън.

Почуква с кокалести пръсти по стъклото и рисува неприлични знаци. Завира острия си нос в перфоратора и се смее с хрипкащ глас. Мушка се под седалките и души като разгонен самотен пес. Опитва се да намери някое загубено, дребно и окаляно парченце нежност.

Тя е млада, тъмнокоса с тънки глезени и обли колена.

В погледа й гърмят далечни звезди и комети със зелени опашки. В косите й пробягват премръзнали капчици дъжд. Тъмен чорапогащник и боти без ток. Малка сива пола, тънко разкопчано палто, грешно преметнат шал, шапка в лилаво, обърната с козирката назад. Скрила ръце в джобовете, вперила поглед навън. От дъха й стъклото просветлява и сълзи. Седмата спирка. Тя става нерешително и слиза от третата врата. Ноември се шмугва покрай нея. Автобусът потегля празен.

Той. Хваща ръката й, целува очите й и говори тихо. Не носи цветя.

Тръгват да прескачат локвите в синхрон. Тя трепери и се сгушва в него. Студеният дъх на ноември се е мушнал в джоба на палтото й и внимава да не се издаде. Във входа зъзнат стари паяжини, паяците отдавна са избягали оттук. Провиснали като прокъсани платна на изгубена в океана лодка, те се люшват апатично от дъха на прегорялата есен, мушнала се през вратата. Тя събира припряно разпиляната си коса, но три дъхави червени листа се изплъзват от ръцете й и политат навън с дъжда.

– Ще приготвя нещо за хапване. Извинявай, днес още нищо не съм ял. Искаш ли и ти една пържола?

Тя е смутена до козирката на шапката си. Такъв въпрос не беше очаквала.

Стомахът й се е свил от напрежение, трепет, очакване, желание и голяма порция страх. Усеща болезнено движението на кръвта в тялото си и бумтенето на сърцето, което като претоварен парен котел всеки момент рискува да се пръсне.

– Благодаря ти, не съм гладна. Ще почакам в стаята. Тук, нали?

– Да, заповядай! Малко е тясно, ама толкова ми отпуснаха нашите.

Тук тя се опулва вече реално притеснена от възможността за среща с родителите. Той отгатва мисълта й, оцветила в червено светлото й лице.

– Не се безпокой, няма ги. Ще се приберат по-късно. Веднага се връщам. Настанявай се. Искаш ли да излезем навън да пием по нещо?

– Да, би било чудесно да излезем навън.

Седнала на ниското легло, тя се оглежда смутено и нервно потрепва. Изглежда така, като че ли търси най-прекия път за бягство. Той отива в кухнята.

"Господи, какви ги върша? Какво правя тук? Та аз едва го познавам, с кой акъл се съгласих да дойда, че и у тях, вместо в някое претъпкано кафене?! Очите му, проклетите му сиви очи ме подлъгаха и тая дълбока тиха скръб, дето се е утаила на дъното им. А и на никого не казах къде отивам, ако ме светне тук, няма да ме намерят с дни... Дали има телефон тук?"

Тя надига глава, после се изправя и тършува из стаята с поглед.

"Не, не виждам телефон, вероятно е в съседната стая. За първи път виждам някъде лилави пердета, но тези тук си стоят добре. Вероятно са сложени, за да го скрият от погледа на съседите в отсрещната кооперация."

Тя повдига завесата и поглежда навън. Високо орехово дърво. Зад него – стара къща. Възрастен мъж пренася дърва и кашля сухо.

– Ехо, как си? Още не си избягала, а?

Той е влязъл, без да го усети, и стои плътно зад нея. Ръцете му я обгръщат, тя усеща дъха му и топлия допир на лицето му. Краката й се превръщат в разтопен марципан, очите й сълзят от топлината на тялото й. Гърдите й са напрегнати в стегнатия сутиен.

Едва докоснал с устни ухото й,