Когато се влюбим, се посвещаваме изцяло. Отдаваме съня си, подаряваме мислите си, поднасяме чувствата си като на табла – красиво подредени и леко разсъблечени, за да са „по-вкусни“. Дори, когато се правим на ледени кралици, елфи воини или мълчим като партизани пред разстрел, ние вече сме победени от любовта – онази младата и напористата, алчната и нетърпеливата, наивната и глуповатата. 

И точно в този момент спираме да сме себе си, просто изчезваме, няма ни. На наше място се появяват хищни изкусителки, сладки „лолитки“, хладни амазонки или и трите взети заедно, в корема пърхат пеперуди, в главата се пречкат хаотични фантазии, разумът е „сритан в ъгъла“, а ние му шъткаме злобно всеки път, когато каже „Ама...“.

Защо често се изгубваме, когато обичаме?

Хобитата ни стоят изоставени и забравени в някой ъгъл, вършим си работата между Фейсбук съобщенията с любовния субект, прекарваме часове в съзерцание на точка на стената (не, че я виждаме изобщо) и после се преструваме на притеснени, че денят е пропилян и не сме свършили нищо. Забравяме собствения си смисъл и се изживяваме като героини от любовен сериал. Четем... четем ли изобщо нещо друго освен зодиакалната ни съвместимост с въпросния?!

Отдавна се чудя къде изчезват приятелките ми, когато се влюбят, кои са тези непознати създания, които с часове ми разказват „той“ какво е казал днес, какво е ял и какви „убийствени“ дънки е носил? Къде изчезвам аз и коя е тази в леглото ми, която сутрин първо забива нос в телефона, за да види дали „онзи“ не е споделил някоя „гениална“ мисъл в 4 часа сутринта.

И макар че сладостта на любовния розов захарен памук започва да нагарча, ние продължаваме да се отдаваме: „Да, скъпи, добре, скъпи, както кажеш.“

„Искаш да се качиш на главата ми и да се наместиш удобно? Разбира се, даже гнездо ще ти свия там. Нищо, че на мен гнездо на главата не ми отива и ме кара да се чувствам нелепо!“

Това, съзнателно или не, се случва с голям брой жени, със самата мен, когато пеперудите се настанят в корема ми. Питам се защо много от нас в стремежа си да се превърнат в съвършени половинки, престават да бъдат единици, а някои дори се трансформират до неузнаваемост и се превръщат в нули. Защо често се изгубваме, когато обичаме? Къде отиват амбициите ни, мечтите ни встрани от любовни планове, стремежите, свързани с нас самите, смелостта да сме индивидуалности? Защо се отказваме от всичко това?

Познавам два типа обвързани жени. Едните стават още пò себе си. Постигат целите си, поставят си нови по-високи, израстват, вършат хиляди неща едновременно и това не им пречи, не ги натоварва, не ги изтощава. Техните очи блестят, от тях се излъчва удовлетвореност, сигурност, спокойствие, чисто щастие. Чувството за принадлежност им дава криле, „мой“ и „моя“ е свобода, а не ограда.

При втория тип обвързани жени се усещат