Вятърът

Усещам вятъра, но не в косите, а в костите си. Отдавна не е идвал. Този вятър не може да ме напраши, не може да ми вкара песъчинка в окото, не. Той може да ме отвее. В някоя посока, все едно коя. Там, където зад ъгъла, ме чака голямото приключение. Хващам вятъра и летя с него. Издигам се над всичко, което ме е държало толкова дълго на земята. Оставям зад себе си всекидневието: аромата на кухня или свежестта от току-що проснато пране. Забравям лица, обърквам адреси, загубвам вещи. Тръгвам с вятъра, отивам далече, там, където съм сама и вълнението от това откритие е по-силно от всичко. Там мечтите не са мечти, а възможности. Там любовта не е навик, вдъхновението не е изключение.
Там е истината.

После отново се заседявам. Свиквам. Привързвам се. И с това невидимо въженце завързвам немирното човече в мен, сресвам крилцата му, подреждам го в куклената къща. Забравям къде съм прибрала ключа от къщичката. Любовта става навик, вдъхновението – събитие. Живея… ли?

Един ден вятърът идва и животът отново ме вика. Чувам го по-слабо, тежка съм, мога ли още да летя?

Мога ли?