ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Всяко момиче има по един Тузар в живота си

Всяко момиче има по един Тузар в живота си
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Помните ли колко пъти Тузаря разби сърцето на Кари? Може би няма значение. Кой ли ги брои тези неща... Може би изобщо не сте гледали „Сексът и градът“, въпреки че вярвам, че дори и мъжете тайно си го пускаха. Разбиваше го той това сърце, отиваше си, връщаше се, целуваше, бягаше, докато не заобича, докато не остана. Тузаря, такъв какъвто Кари го искаше, такъв, какъвто всички момичета го мечтаеха. Като на филм. На лента.

Там, под светлините на Париж. Там, където дори един Тузар може да бъде романтичен. Там, където едно момиче иска един Тузар и един Тузар казва „обичам те“. Като на филм.

Всички имаме по един Тузар в живота си. Може да не се вози с шофьор, може да не носи костюм, може да не ни изненадва в Париж, но може да разбива сърцето ни, да го съшива после с късни обаждания и неочаквани покани за вечеря, да го изпраща още преди да е дошла сутринта и да ни оставя бездиханни. В едно такси, към края на града, там, където в един малък апартамент под звездите мечтите за Париж се крият между стотици страници, между стотици книги и са също толкова недостижими. Като него.

Моят Тузар беше недостижим или поне така си мислех в началото. Та аз нямах нищо общо с момичетата, след които той би се обърнал, с момичетата, които би извел на вечеря. Може би защото нямах нищо общо с тях, получих своята покана. Не знаех дали да се зарадвам, или да бъда поласкана, да се чувствам като едно от онези момичета, или просто да спра да чувствам.

Казах „да“, разбира се. Та кое момиче би отказало на своя Тузар. Онзи, който можеше и да не носи обещание за любов, но носеше страст, играеше си с тази страст като умел жонгльор, за който момичетата се сменяха с бързинаха на бухалките.

Идваше и си отиваше този Тузар и всеки път откъсваше частица от пеперудите в стомаха ми. Докато пускаше любимата ми песен, докато ми сипваше любимото вино, докато ме докосваше, докато ме целуваше. После го нямаше.

После ме заменяше с други момичета, от онези момичета. Не знам дали сменяше плейлистата и виното сигурно беше същото. Защото един Тузар не се променя. Само момичетата в леглото му.

Моят Тузар също можеше да бъде романтичен, дотолкова, че самата аз да бъда. Имахме своите мигове. И не беше Париж, но беше не по-малко любимо мое място. Надбягвах се със звездите, бях готова да тичам по улиците, докато той държи ръката ми, бях готова отново да му дам сърцето си, онова, което неведнъж се опитвах да опазя цяло. На една тераса, в една нощ, в един дъх, който усещах как гали врата ми, в едни прегръдки, в които бих се събуждала всяка сутрин. Там, под звездите събрах моят дъх в една чаша вино. Защото знаех, че няма да има утре.

С него утре никога не е имало. Аз имах този момент. И той беше в него. Тузаря.

На другия ден ли? Нямаше го. Отново си беше тръгнал. Така и не остана. Така и не поиска аз да остана. Толкова пъти си тръгвахме и после случайно се срещахме, че забравих, че съм искала любов. Онази, която моят Тузар нямаше как да ми даде. Забравих, че никога не съм я искала, че може би някога съм обичала. Тайно. В един миг, на един дъх, под едно небе.

Любовта, която си тръгна с изгрева. Моят Тузар нямаше как да обещае любов. Любов, която аз така и никога не поисках. От страх, че няма да ми я даде. От страх, че не може да ми я даде.

А един Тузар може би може да обича. Аз никога няма да разбера. От страх, че следващото момиче вече е на прага. Там, откъдето аз многократно си тръгвах, преди да дочакам изгрева. В едно такси, към края на града, в един апартамент под звездите, където мечтите за Париж звучат непрестанно в слушалките ми и са също толкова недостижими. Като него.

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...