ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Яж, чети и обичай

Яж, чети и обичай

Ако имах само ограничено право на избор и трябваше да изброя движещите сили в моя живот, неизменно щях да стигна до яденето, четенето и любовта. Първото не е за хвалене, а последното е клиширано. Така остава четенето. Моята любовна история с книгите започна трудно, но се надявам никога да не свършва. Всъщност като дете никак не обичах да чета. Още като ми обясняваха как буквите образуват думи, аз сърдито питах: „Защо ме мъчите да се уча да чета, нали и без това като порасна ще мога?!“

Имам много ясен спомен как, около шестгодишна, изпитвах страх от книгите. Тогава майка ми с цел да ме насърчи, ми даваше за пример едно от момиченцата, с които ходех на балет. Това многообещаващо дете четеше по десет страници всеки ден. В моите представи десет страници бяха невъзможно достижение на човешките способности. Вярвате ли ми - винаги отивах на балет с ужас, отварях леко вратата и пристъпвах плахо. Бях убедена, че някой ден читателката ще се е проснала на пода със сгърчено от болка лице. Просто нямаше как толкова много четене да не ѝ се отрази зле. Беше ми жал за момиченцето и всеки път ѝ казвах „чао“ с тежест в сърцето, защото бях изпълнена със страх, че поредните десет страници неизменно ще я довършат.

Истината е, че вкусът ми към четенето се зароди с любовните романи.

Тези мои силни чувства (за съжаление негативни) към книгите продължиха дълги години. И колкото и да ме е срам да си призная, истината е, че вкусът ми към четенето се зароди с любовните романи. С онези розови и бели „Арлекинчета“, които бяха набързо преведени, често некоригирани, на евтина хартия и с лишени от въображение корици… Честно казано, дори не съм си давала сметка за нито един от тези минуси. Интересното е, че онази тийнейджърка, която бях, благодарение на тези романчета наистина намери истинската любов. Но тя не беше точно такава, каквато очаквах.

Интересът ми към чисто любовните сюжети отшумя бързо, но намерих по-смислена, по-вдъхновяваща, по-устойчива любов – тази към книгите. Открих, че няма по-изтънчено удоволствие от подходящата книга в подходящия момент. Нарочно казвам подходящата, защото вкусът за книги е една от най-субективните човешки представи. Както пише моят любим Андре Мороа: „При книгите, както и при любовта, ние сме смаяни от избора на другите“. Винаги съм отстоявала, че четенето само по себе си е път. И дори и да четете книга, която някой намира за повърхностна, ако тя ви доставя удоволствие, значи вървите по правилния път и той може да ви отведе много далеч…

Затова избягвам да критикувам чуждия избор за четива. Все едно да ходя по сватби и да казвам на булките: „Честито, ама този мъж е повърхностен, еднопластов и неспособен на нито един интересен обрат.“ Макар че, признавам, звучи много съблазняващо…

Бела много трудно определя себе си чрез прилагателни, хобита или факти, които би трябвало да разкриват същността й. Достатъчно променлива е, че да изненада дори себе си и в същото време достатъчно постоянна, че да не се отказва от нещата, които истински обича. А истински обича да чете, да посещава непознати места, да се запознава с нови хора, да пие чай, да се събужда в слънчеви стаи, да гледа хор...