След изморителен понеделник се прибирам у дома, приготвям разкошна салата с градински розови домати, лук и сурови чушки – зелени и червени, правя вегетарианска пица с тиквичка и доматен сос от истински летни домати, поръсвам със зехтин и мащерка. Еха, това звучи като кулинарно-гастрономичен пост… Но не е.
Често или понякога нещата се случват по разочароващ за нас начин.
Тази подготовка завършва със спречкване, защото счупвам пластмасовата формичка за лед, която и без друго отдавна е пукната и получавам остра забележка. Това отприщва много негативни чувства в мен и вечерта няма да бъде това, което е нейното начало – приятна вечеря с приятна храна. Не се стърпявам, казвам това-онова и трясвам вратата.
Правя си равносметката, че почти всеки ден има нещо, което ме кара да тресна вратата – в действителност или просто наум. Причината е разочарованието и гневът, който то поражда. И невъзможността да заобиколя разочарованието.
Всъщност то не може да бъде заобиколено.
Просто мисля:
А/ Дали може да бъде трансформирано и неутрализирано в момента на неговото възникване като емоционална вълна.
Б/ Когато не може да бъде трансформирано, дали трябва да бъде потиснато или изразено.[[quote:0]]
В месеца, в който практикувам устойчивост, забелязвам че почти всеки ден се надига някаква емоционална вълна, която е истинско предизвикателство. Мисля, че просто в такива ситуации, човек наистина трябва да устои и да не реагира.
Да повторя – трябва да не реагирам, а да оставя нещата да се отдалечат, да си заминат, без да ги удостоя с внимание. Така тяхната негативна енергия ще отслабне, ще се разсее. Може би това е устойчивостта – неотклонно внимание върху важните, положителни, съзидателни занимания, начинания и постъпки.
Какво трябва да се прави, за да се неутрализира разочарованието?
- Дишане
- Медитация
- Отдръпване на сетивата от обекта на емоциите/раздразнението
Любимият идва и се извинява. Като малко отмъщение му казвам, че ще го охуля в блога си. Смеем се и отиваме да ядем страхотна пица и салата.
Анализираме ситуацията:
- Той заема позиция „посипвам си главата с пепел“.
- Аз се подсмихвам.
- Той ме пита каква ще е моята стъпка към помирението.
- Питам го какво ще го направи щастлив.
- Неочаквано той обобщава, че може би в семейството имаме специфично отношение към формичките за лед. Това е неочаквано наблюдение.
- Кой знае, може би фамилна обремененост, казвам, съгласявайки се.
