В моя живот през едни единадесет години вечерите, мислите, мечтите, емоциите и чувствата ми бяха пленени от танца. Тренирах, по-късно и преподавах спортни танци. Ходех по-рано в танцовата зала, когато нямаше никого. Пусках музиката и танцувах. Танцувах болката си, танцувах любовта си, танцувах всички онези чувства, които бушуваха в младежката ми душа. Танцът ми даваше онази опора, която ми липсваше в живота, хранеше ме с любов към мен самата, караше ме да се усмихвам. Беше невидимият, безусловният приятел, който ми даваше чувство за заземеност, за корени.
Тогава не си давах сметка, че танцуването бе моята терапия. Когато някой влезеше в залата, аз изключвах душата си и продължавах с другото танцуване – това, което изисква точно определени стъпки, добра техника и силно представяне пред публиката... Публиката, ех тази публика. Тя ме уморяваше, объркваше. Критичният ми ум бързо схвана, че никога няма да бъда невероятна танцьорка, пак той – умът ми превърна танца от опора в уморителна битка – да бъда оценена, да бъда харесана, да бъда успешна.[[quote:0]]Докато един ден не влязох отново в залата и не открих, че не изпитвам удоволствие да съм там. И скъсах с танца – ей така изведнъж. Спрях да танцувам. Забраних си да чувствам изгарящата болка на скованото тяло, което имаше нужда да преживява танца, забраних си да чувам душата си, която стенеше, че има нужда да се излее в движение. Скъсването ми с танца ме откъсна от телесното, а отдалечаването от тялото затръшна вратата към душата ми. Така живях едни следващи 11 години.
Днес влязох в една танцова зала. Този път нямах нужда да бъда сама. Не позволих на ума си да ръководи процеса, заглуших притесненията си, че не изглеждам добре, че съм качила килограми, че ще е нелепо в очите на другите просто така да си танцувам. Чух тези мисли, признах ги и ги пратих да си ходят. Оставих се на танца. Пуснах контрола на ума и позволих на душата си да се излее в движението на тялото.[[quote:1]]Останала без дъх, седнах на земята и почувствах, че отново пуснах корени, че връзката ми с танца, която се бях опитала да скъсам, винаги е била жива. А то, тялото, помни!
Това споделяне бе, за да създам пространство за един съвет: танцувайте! Без значение на колко сте години, как изглеждате, къде се намирате. Забравете, че танцът изисква да владееш сложни стъпки и техника. Не се страхувайте, доверете се.
Танцувайте! Танцът е изкуство, а творецът – той не твори за другите. Творецът създава изкуство, за да нахрани душата си. Забравете за другите – танцувайте за себе си![[more]]Танцувайте! Танцът е най-прекият път да свържеш тялото с душата. Стига да успееш да изключиш ума, да спуснеш завесата и да забравиш за публиката. Истинското танцуване е именно процесът на освобождаване, на пускане на контрола, на превключването на честотата на сърцето, не на ума. В танца няма мисъл, има само експресия на чувствата.
Танцувайте! Защото няма по-красив начин да излекувате душата си!
