Любов и други бедствия

За живота преди смъртта

“Някой ден” не съществува. Не разполагаме нито с миналото си, нито с бъдещето си, а единствено с настоящето, и ако не съумяваме да сме щастливи днес, най-вероятно никога няма да бъдем.

За живота преди смъртта

Много от нас се страхуват от смъртта. Питат се дали има живот след нея, прекарват ненужно много време във въпроси за едно прекалено ефимерно време и пространство. А всъщност би трябвало много повече да се страхуваме за живота преди смъртта. Или иначе казано, да се тревожим дали, когато дойде времето, ще се окаже, че сме живели пълноценно, или напротив, че животът ни преди смъртта е бил също така ефимерен като този след нея.

Клиширано звучи, че трябва да живеем всеки ден сякаш ни е последен. Налудничаво – да изтеглим спестените си пари и най-накрая да отидем на мечтаното си пътуване. Но нима е по-малко клиширано и налудничаво да прекарваме всеки ден в апатия и чувство на неудовлетвореност с надеждата, че някой ден ще сме щастливи, ще сме удовлетворени, ще се радваме на всеки миг?

Това е гротескна заблуда. “Някой ден” не съществува. Не разполагаме нито с миналото си, нито с бъдещето си, а единствено с настоящето, и ако не съумяваме да сме щастливи днес, най-вероятно никога няма да бъдем.

[[quote:0]]Така стигаме до друга заблуда – за щастието. Напълно измамно е да вярваме, че ако търсим щастието по външни модели, ще го открием. Защо ли си мислим, че ще бъдем щастливи, когато получим нова работа, нова кола, нов външен вид, ново гадже... О, съвсем не отричам, че и парите могат да ни направят щастливи, и хубавият външен вид, и новата кола, и особено новота гадже... Но само и единствено ако умеем да оценяваме нещата за повече от ден-два. Нима трябва да се разболеем тежко, за да стигнем до прозрението, че всеки ден, в който имаме сили да излезем навън и да се разходим, е щастлив ден? Да, наистина, ние сме просто хора, заложено ни е трудно да оценяваме малките неща... Но все пак “трудно” не е в списъка със синоними на “невъзможно”.

Нека не се водим по чуждите критерии за щастие, а да търсим свой източник, пък било то четене на пиеси от театъра на абсурда или плетене на терлици. Нека бъдем индивидуалисти в щастието си!

И няма как да не изтъкна още една голяма заблуда, която отново е свързана с щастието. Тя е, че всъщност трябва да сме щастливи. Този безкраен стремеж вечно да сме на вълната на еуфорията, да сме цветни, преливащи от енергия, е като да правим пируети на ръба на висока сграда – падането отвисоко е почти неизбежно. Кой каза, че трябва да сме вечно радостни, жизнени или преливащи от любов? Не е ли пълноценен живот този, в който умеем да съществуваме с хилядите нюанси емоции? Нима е лошо от време на време да бъдем меланхолични, тъжни, замислени, самовглъбени? Нима е лошо от време на време да вали и небето да е мрачно? Не може вечно да е слънчево и ние да сме нахилени и радостно тичащи по поляна с цветя... Това не е щастие, а реклама, и то най-често на прах за пране.

Няма какво да се лъжем: всички сме със срок на годност и вместо да се борим за евентуалното щастие утре, не е ли по-добре да намерим парченце мир в себе си днес, минута спокойствие и късче удоволствие, на което да се насладим? Нека вместо да се притесняваме има ли живот след смъртта, да се постараем да имаме живот преди нея.

Бела Чолакова

Още текстове на Бела можете да прочетете в блога й.