Любов и други бедствия

Защо йогата е толкова специална?

"Човек тръгва на йога, когато мръдне."

Защо йогата е толкова специална?

Снимка: pexels.com

"Човек тръгва на йога, когато мръдне." Нещо в мен се разбунтува, когато чух тези думи. Не защото преоткриването на йога в повечето случаи наистина не е свързано с някакъв преломен момент, а защото ми прозвуча твърде повърхностно, твърде саркастично. А вече бях стигнала до откритието, че йогата е много повече от тренд и гимнастика в модерно студио. Йогата може да отведе човек толкова надълбоко, колкото той сам пожелае да стигне. За нея няма лимити, има само разбиране и ... добър "водач" .

Ще ви разкажа как я преоткрих като духовно изживяване и свързване със себе си, доста години след първия си досег с нея. Някога, когато живеех в Англия, от любопитство тествах доста различни практики, но единственото, което ще запомня от тях, бяха моментите на медитация, които предизвикваха скритите емоции да излязат на повърхността.

Тогава все още виждах йогата по-скоро като актуални класове в спортния център, отколкото като духовно изживяване. Слушах за хора, които са във възторг от нея, но не разбирах защо. Не беше моето нещо, предпочитах да прекарам 2 часа във фитнеса и да изразходвам цялата си енергия, заради адреналина, допамина и всички хормони на щастието, които съпровождаха интензивните тренировки.

Но днес не е така. Вече не чувствам фитнеса по същия начин. Нещо се промени. През едно лято попаднах на женски практики за четирите женски архетипа, които

Има още...


грабнаха вниманието ми. Нямах търпение да опитам. Попаднах на нещо коренно различно. За първи път видях йогата от друг ъгъл. Да, тези практики не бяха типични йога практики, но изцяло духовната и енергийна насоченост ме накараха да повярвам, че това е най-близкият ми досег с йогата, на който бях попадала досега. Първите пъти чувствах дискомфорт, но скоро след това се отпуснах и все повече започнах да осъзнавам, че това е "моето" нещо.

Отпускането, дишането, овладяването на тялото и енергията, осъзнатото изживяване на емоциите, ме караха да се чувствам все по-добре в кожата си и да разбирам себе си, нуждите си и случващото се вътре в мен. Да осъзнавам мястото си в света, да заемам място в света и да не се страхувам от това. Да не се плаша от миналото, от бъдещето, от настоящето, а да се впускам в тях, да се уча да плувам в тях.

По сходен начин в последствие реших да опитам и нещо по-популярно като йога-виняса флоу. Въпреки че бях ходила и преди, няколко години по-късно опитът беше тотално различен. Сякаш за първи път се докосвах истински до дълбочината и очарованието на йогата. Това не е просто гимнастика, не са шантави пози, не са мръднали хора. Ако трябва да говоря от името на всички, които съм срещала в залата, това са хора жадни за знание, за себепознание. Хора, които искат да се поставят пред предизвикателство на тялото и ума, които знаят, че всяка следваща практика ще разкрива пред тях част от въпросите и отговорите, които носят в себе си. Понякога ще им носи дискомфорт, но и удовлетворение, мотивация и повече яснота.

Не съм сигурна обаче че щях ли да изпитвам всичко това, ако не бях попаднала на правилните учители, които водят практиките, и които бих нарекла абсолютни "гурута". Защото всяка практика наистина би била просто гимнастика и разтягане, ако липсва човекът, който да те дръпне надълбоко, под повърхността. „Човек тръгва на йога, когато нещо в него се пропука.“ Този поглед резонира с мен. Когато нещо се пропука и е готов да поеме в себе си всичко, което пътят на търсенето ще му донесе. Когато се пропукат стените, барикадите и всички слоеве, които пречат да "пропусне" през себе си същината и светлината.

Всеки конфликт, всяка негативна емоция, всеки проблем е незначителен на фона на вечността, която обитаваме. 

Откакто я практикувам, за мен йогата е път към осъзнатостта, предизвикателство за тялото и ума, момент, в който да бъда до болка искрена с процесите, които се случват в мен и да не търся причините навън, а да работя с тези, които нося в себе си. Начин да концентрирам мисълта си и да видя отвъд ежедневните проблеми. Защото те отминават. Всеки конфликт, всяка негативна емоция, всеки проблем е незначителен на фона на вечността, която обитаваме. Няма нищо постоянно, няма нищо непоправимо. Има днес и сега. И понякога единственото, което е необходимо, е да пуснем контрола, да се отпуснем в шавасана, да затворим очи и да отворим тези вътре в нас, които имат всички необходими отговори и могат да видят отвъд видимото.

 

А ако не ми предложи?