ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Защо трябва да се влюбваме?

Защо трябва да се влюбваме?

„Кой е създал този лабиринт на несигурността, този храм на самохвалството, тази стомна с грехове, тази нива, засята със семето на раздора, тази врата на ада, тази пълна с хитрини кошница, тази подобна на мед отрова, тази верига, която привързва смъртните към земята – жената?” (Из „Алексис Зорбас”,Никос Казандзакис)

Лятото на г-ца Художничка премина с неочаквания съпровод на шумно влюбване. Обектът, освен не толкова шумен, се оказа и съвсем неподходящ.

Г-ца Художничка била излязла да пийне нещо със свой познат в софийски „летен” бар. Видяла го на отсрещната маса – с костюм, изгладен, излъскан, на ръката му тиктакало видимо скъпо бижу, пред него – уиски, чисто, в ръката – цигара. Адвокат. Фенка на Уди Алън, Художничката решила, че точно, ама точно това бил нейният Висок Тъмнокос Непознат. Е, запознали се.

Още същата вечер Художничката се прибрала със зашеметена глава, този път не от питиетата. Мозъкът й вече разигравал етюди на горещи сцени, страстно лято и романтично море. Така се влюбвала тя – моментално, дълбоко, необмислено. По този начин започнала и аферата й с Адвоката. И приключила с месец неизлизане и мнооооого рисуване. Чудно им се получило.

Така се влюбвала Художничката. Без разум, без свян, без ограничения. Защото само така можела да докосне съвършенството.
След срещата им в онзи бар нищо не се случило – нито есемеси, нито фейсбук постове с „песничка за поздравче”, нито други срещи. Видели се след около месец на морето. Уж случайно. Художничката била с нейни приятели, той – с негови. Една сутрин, още по тъмно тя отишла на плажа да снима изгрева. Той точно се прибирал от някакъв бар. Хотелът му – на първа линия до морето. Видял я от терасата си. Красива, свежа, бялата й рокля се усуквала по краката, русата й коса падала по раменете. Като мацка от реклама на душ гел. В сумрака приличала на русалка ли, на самодива ли... достатъчно изкусително митично същество, за да му подгони ангелите. Грабнал бутилка бяло вино и две чаши и след минута бил при нея. Тя точно била извадила стативи, апарати, уж се изненадала от появата му...

Пили вино, плували, тя снимала. Слънцето убедително се показало и се прибрали. В неговата стая. Приятелите й я видели на следващата сутрин.

Та по средата на лятото Художничката се видяла влюбена до откачане в Адвоката. Той бил мъжкар, първичен и отдаден на нея в часовете, които прекарвали заедно. Тя пък го заслепявала с женственост и страст.

Много красиви мигове запомнил плажът онази първа сутрин. Мигове на безгранично себеотдаване, телесно и духовно. Съвършенството на тези отношение се крепяло на първичния човешки устрем да се слива и първо да дава, а после да взима. Тя вярвала в женската си сила и способността с тялото да даряваш душата си. Той благоговеел пред нейното изящество и я затрупвал с нежност и грижа до степен на обсебване. Тя приемала с охота силата му да я подчинява. Той пък захаресвал необузданите й изблици. Тя крещяла, той я целувал. Тя блъскала врати зад себе си, той тичал след нея. Тя го целувала, той захвърлял разума си кой знае къде (ако описанието ви е малко или се интересувате какво точно са правили, прочетете който и да е роман на Силвия Дей). И ей така се оказало, че два остри камъка могат да мелят брашно. Но само през лятото.

С намаляването на деня намалявали и срещите им. Не че били по-малко страстни. Но служебните срещи и партита на Адвоката измествали времето за романтика. Художничката всякак избягвала мероприятията на своя любовник. Не ги понасяла. Ненавиждала многото костюмари, кръжащи като рояк в петък вечер и не можела да слуша за новите им скъпарски джаджи. Колите били лъскави, ресторантите – елитни, телефоните – позлатени, жените – красиви, миришели й на пари обаче. Дали останалите „братлета” възприемали и нея така? Или били прекалено обсебени от скъпите си играчки, за да отчетат съществуването й изобщо? Знаела, че Адвокатът я приема истинска, но достатъчно ли било, за да останат заедно? Материалният му живот взимал превес над отношенията им. Тя не разбирала как е възможно да е меркантилизиран до такава степен един мъж, който иначе горял от живот и страст. Чуждо й било всичко около него. Чужд й ставал и той.

И така, след още една нощ на наслада и мълчание, вместо да направи кафе сутринта, тя оставила бележка и излязла. Не се видели повече.

След това тя не излязла около месец. Много платна се изрисували и много боя се разляла на точното си място. Художничката дала материално тяло на тази връзка и я оставила да я завладее изцяло. Преживяла наново всеки миг и изстрадала раздялата си пълноценно. Лели се сълзи, ляло се вино.

Пръснали се на песъчинки спомените за съвършенство.Но така се влюбвала Художничката. Без разум, без свян, без ограничения. Защото само така можела да докосне съвършенството. Онова съвършенство вътре в нас. Когато цялата ти същност е част от кръговрата на света. Когато душата ти е гола, когато я подаряваш без да търсиш отплата, а всъщност получаваш Вселената. Това съвършенство не можеш да постигнеш сам. Трябва да сте двама. И няма никакво значение за цял живот ли сте един до друг или за един миг. Времето е неопределено, имагинерно, липсващо, лъжа. Безкрайно краткият момент съвършенство – истина.

„Дълго време не можах да мигна. „На халос отиде животът ми! – мислех си аз. – Да можех да взема една гъба, да изтрия всичко, което съм прочел, всичко, което съм видял и чул, да постъпя в училището на Зорбас и да започна от великата, истинската азбука! Колко различен щеше да бъде пътят, който щях да поема! Щях да тренирам до съвършенство петте си сетива, цялата си кожа, да се радва и да разбира. Щях да се науча да бягам, да се боря, да плувам, да яздя, да греба, да карам автомобил, да стрелям с пушка. Щях да изпълня с плът душата си; щях да изпълня с душа плътта си; щях да помиря вътре в себе си, най-сетне, тези два вековни врагове...”
Седнал на леглото, мислех за това как пропилявам живота си. През отворената врата неясно различих при светлината на звездите Зорбас, който седеше присвит върху една скала, като хищна нощна птица, и гледаше морето, и му завидях. „Този човек е открил истината – рекох си аз, – този е пътят!” (Из „Алексис Зорбас”, Никос Казандзакис)

Адвокатът затворил книгата и се отпуснал в голямото легло, в средата на голямата спалня, в големият апартамент – тих и пуст. В навечерието на Коледа той сънувал изкусително митично същество, светлина и съвършенство в женско тяло – приказна магия; магия, която трови, заслепява и задушава.

Весела Учкунова-Даскалова

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Кафето, виното и кифлите...”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.