Любов и други бедствия

Здравейте, Приятели!

  Напоследък се държа несдържано и дори бих казала сприхаво. Сигурна съм, че хората, които ме заобикалят, не са щастливи от този факт, но се опитват да не го показват, надявайки се, че предишната Куси отново ще се появи. За съжаление, това съвсем не е единственият признак, че не нещо не е наред с мен – престана да ми пука какво обличам, нямам желание да експериментирам, никога не намирам време да видя приятелите си... въобще - пълна скръб. Разбира се, аз не си давах сметка за това, усещах, че нещо не е наред с мен, но не се и опитвах да разбера - какво е то? Слях се с мрачния си образ и започнах

Здравейте, Приятели!

 

Напоследък се държа несдържано и дори бих казала сприхаво. Сигурна съм, че хората, които ме заобикалят, не са щастливи от този факт, но се опитват да не го показват, надявайки се, че предишната Куси отново ще се появи. За съжаление, това съвсем не е единственият признак, че не нещо не е наред с мен – престана да ми пука какво обличам, нямам желание да експериментирам, никога не намирам време да видя приятелите си... въобще - пълна скръб. Разбира се, аз не си давах сметка за това, усещах, че нещо не е наред с мен, но не се и опитвах да разбера - какво е то? Слях се с мрачния си образ и започнах да живея с него – до вчера, когато посред нощите  не се събудих по средата на един доста труден за възпроизвеждане сюрреалистичен кошмар и не осъзнах какво ми липсва. Контактът с приятелите ми и хората въобще. Изглежда малко странно, но само за тези, които не ме познават. До преди няколко месеца работих сред значително повече хора, някои от който познавам от години, и мога смело да нарека истински приятели. Сега работя в много малък екип, което минимизира драматично възможностите ми за общуване с хора, а въобще не ми се иска да споменавам, че като един истински работохолик аз компенсирам това не с търсене на нови възможности, а чрез работа, работа и пак работа. Този процес с времето явно допълнително се е задълбочавал, защото точно в този среднощен час аз осъзнах не само това, а и факта, че аз съвсем съзнателно или не – не знам – започнах да не търся хората, който обичам, да не се старая да открадна малко време за себе си, въобще забравих да общувам. А за мен общуването е като дишането. Имам нужда да говоря, обичам да контактувам с хората  и вярвам, че това е едно от най-цените ми качества – въпреки, че на пръв поглед изглежда изключително повърхностно като твърдение. Днес обаче вече съм щастлива, защото открих какъв е проблемът. И повярвайте ми, днес аз вече съм друг човек, край с мрачния ми образ, край с липсата на настроение. Здравейте, Приятели! Здравей, София! Здравей, моя най-любима приятелко – Усмихнатата Куси!