Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв. Умрях преди 40 дни, докато слизах по едно дере, да търся момченцето си. Подхлъзнах се и толкова. Намериха ме след два дни. След още два ме погребаха. Тук, на село, където живеехме аз и моето момченце.

Значи да сме наясно, преди 40 дни аз умрях физически. Седем години по-рано умрях духовно, платонично, както се казва. Смърт, далеч по-страшна, безнадеждна и нетърпима. Но понеже животът се подиграва с нас, взех, че възкръснах и смъртта ми се оказа съвсем надеждна, цяла една надежда. Сега ще ви разкажа за моето прераждане след първата ми смърт. А вие се опитайте да не обръщате внимание на факта, че слушате мъртъв човек, на всичкото отгоре - умирал два пъти.

Моето прераждане е Найден. Да, намерих го. Или той ме намери. Все тая. Найден е моето дете, моето обръщало, моята последна спирка.

Намираме се на един тротоар, пред една банка, в слънчев, но студен ден. Бързам за поредната среща и се блъскам в него. Не го виждам, нито него, нито засъхналата кръв по лицето му, нито сополивия нос, нито недъгавото му краче, обуто в дрипи. Пред очите ми има цифри, числа в левове, в евра, в долари, има имена, приходи и разходи, прогнози, изтичащо време. Бързам да се върна в лъскавия офис, да седна зад лъскавото си бюро и да потъна в числата…

Числата и бързината на времето не ми дават да усетя тежестта. Онази тежест, която натиска сърцето и те кара да дишаш на пресекулки. От която изпадаш в паника, потиш се нощем и мислиш, че ти трябва лекар, болница и хапчета. Числата и бързината на времето не са в мен, аз не съм числа и време, но не мога да спра – цялата компания чака да кажа какво да правим, какво да очакваме, как да забогатеем още повече. Алчността на много хора, събрани на едно място, повлича и те прави съпричастен с тяхната ненаситна жажда за още от всичко. Това бързане ме оставя да плувам по повърхността, оставя ме да пуша цигари, да пия алкохол, да не спя спокойно и да се нося. Заради това бързане за малко да го пропусна - моят Найден, моята дълбочина. Каква загуба…

Та, блъскам се аз в него, не обръщам внимание и подминавам. Забелязвам го едва в отражението му - добре, че колата е лъскава. Стои там, неподвижен, изсулен, герой на Чехов. Стои и гледа. Мен. Не колата, не часовника, не чантата, мен гледа, в очите. Мълчи, мига бавно. Лудост има в погледа му. Като хипнотизиран е, а всъщност хипнотизира мен. Бездънни очи - зелени като иглолистна гора, или по- скоро като водорасли, блъскани в скалите, или като зеления мъх по стените на дълбок кладенец, от който вадиш и пиеш ледена вода, без да можеш да се наситиш.