ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв. Умрях преди 40 дни, докато слизах по едно дере, да търся момченцето си. Подхлъзнах се и толкова. Намериха ме след два дни. След още два ме погребаха. Тук, на село, където живеехме аз и моето момченце.

Значи да сме наясно, преди 40 дни аз умрях физически. Седем години по-рано умрях духовно, платонично, както се казва. Смърт, далеч по-страшна, безнадеждна и нетърпима. Но понеже животът се подиграва с нас, взех, че възкръснах и смъртта ми се оказа съвсем надеждна, цяла една надежда. Сега ще ви разкажа за моето прераждане след първата ми смърт. А вие се опитайте да не обръщате внимание на факта, че слушате мъртъв човек, на всичкото отгоре - умирал два пъти.

Моето прераждане е Найден. Да, намерих го. Или той ме намери. Все тая. Найден е моето дете, моето обръщало, моята последна спирка.

Намираме се на един тротоар, пред една банка, в слънчев, но студен ден. Бързам за поредната среща и се блъскам в него. Не го виждам, нито него, нито засъхналата кръв по лицето му, нито сополивия нос, нито недъгавото му краче, обуто в дрипи. Пред очите ми има цифри, числа в левове, в евра, в долари, има имена, приходи и разходи, прогнози, изтичащо време. Бързам да се върна в лъскавия офис, да седна зад лъскавото си бюро и да потъна в числата…

Числата и бързината на времето не ми дават да усетя тежестта. Онази тежест, която натиска сърцето и те кара да дишаш на пресекулки. От която изпадаш в паника, потиш се нощем и мислиш, че ти трябва лекар, болница и хапчета. Числата и бързината на времето не са в мен, аз не съм числа и време, но не мога да спра – цялата компания чака да кажа какво да правим, какво да очакваме, как да забогатеем още повече. Алчността на много хора, събрани на едно място, повлича и те прави съпричастен с тяхната ненаситна жажда за още от всичко. Това бързане ме оставя да плувам по повърхността, оставя ме да пуша цигари, да пия алкохол, да не спя спокойно и да се нося. Заради това бързане за малко да го пропусна - моят Найден, моята дълбочина. Каква загуба…

Та, блъскам се аз в него, не обръщам внимание и подминавам. Забелязвам го едва в отражението му - добре, че колата е лъскава. Стои там, неподвижен, изсулен, герой на Чехов. Стои и гледа. Мен. Не колата, не часовника, не чантата, мен гледа, в очите. Мълчи, мига бавно. Лудост има в погледа му. Като хипнотизиран е, а всъщност хипнотизира мен. Бездънни очи - зелени като иглолистна гора, или по- скоро като водорасли, блъскани в скалите, или като зеления мъх по стените на дълбок кладенец, от който вадиш и пиеш ледена вода, без да можеш да се наситиш.

Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.