Любов и други бедствия

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв

Гледам сега, на четиресетия ден откак умрях, един ангел, моят ангел, коленичил на гроба ми. Допрял длани една в друга пред лицето си, гледа нагоре и благодари...

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв

Здравейте, казвам се Калоян и съм вече мъртъв. Умрях преди 40 дни, докато слизах по едно дере, да търся момченцето си. Подхлъзнах се и толкова. Намериха ме след два дни. След още два ме погребаха. Тук, на село, където живеехме аз и моето момченце.

Значи да сме наясно, преди 40 дни аз умрях физически. Седем години по-рано умрях духовно, платонично, както се казва. Смърт, далеч по-страшна, безнадеждна и нетърпима. Но понеже животът се подиграва с нас, взех, че възкръснах и смъртта ми се оказа съвсем надеждна, цяла една надежда. [[more]] Сега ще ви разкажа за моето прераждане след първата ми смърт. А вие се опитайте да не обръщате внимание на факта, че слушате мъртъв човек, на всичкото отгоре - умирал два пъти.

Моето прераждане е Найден. Да, намерих го. Или той ме намери. Все тая. Найден е моето дете, моето обръщало, моята последна спирка.

Намираме се на един тротоар, пред една банка, в слънчев, но студен ден. Бързам за поредната среща и се блъскам в него. Не го виждам, нито него, нито засъхналата кръв по лицето му, нито сополивия нос, нито недъгавото му краче, обуто в дрипи. Пред очите ми има цифри, числа в левове, в евра, в долари, има имена, приходи и разходи, прогнози, изтичащо време. Бързам да се върна в лъскавия офис, да седна зад лъскавото си бюро и да потъна в числата…

Числата и бързината на времето не ми дават да усетя тежестта. Онази тежест, която натиска сърцето и те кара да дишаш на пресекулки. От която изпадаш в паника, потиш се нощем и мислиш, че ти трябва лекар, болница и хапчета. Числата и бързината на времето не са в мен, аз не съм числа и време, но не мога да спра – цялата компания чака да кажа какво да правим, какво да очакваме, как да забогатеем още повече. Алчността на много хора, събрани на едно място, повлича и те прави съпричастен с тяхната ненаситна жажда за още от всичко. Това бързане ме оставя да плувам по повърхността, оставя ме да пуша цигари, да пия алкохол, да не спя спокойно и да се нося. Заради това бързане за малко да го пропусна - моят Найден, моята дълбочина. Каква загуба…

Та, блъскам се аз в него, не обръщам внимание и подминавам. Забелязвам го едва в отражението му - добре, че колата е лъскава. Стои там, неподвижен, изсулен, герой на Чехов. Стои и гледа. Мен. Не колата, не часовника, не чантата, мен гледа, в очите. Мълчи, мига бавно. Лудост има в погледа му. Като хипнотизиран е, а всъщност хипнотизира мен. Бездънни очи - зелени като иглолистна гора, или по- скоро като водорасли, блъскани в скалите, или като зеления мъх по стените на дълбок кладенец, от който вадиш и пиеш ледена вода, без да можеш да се наситиш.


Качвам се в колата и тръгвам.

Връщам се след три часа и четиресет и пет минути, Найден си седи на същия тротоар. Безмълвно се поздравяваме, безмълвно постигаме единомислие. Той се качва в колата и го откарвам у дома.

Питам го само веднъж: „Искаш ли да се казваш Найден?“. Той отвръща „Да“. Така започваме да се учим да живеем заедно, не че можем вече един без друг... Не го разпитвам нищо. С времето той ще ми разкаже. Засега единственото, което знам за него, бе очевидното- има вроден дефект на десния крак, говори само в краен случай, гледа хипнотизиращо и се страхува от целия свят. Що за свят сме създали, щом плаши едно обикновено дете...?

Не го водя по доктори, не му търся диагноза. Не е нужно никому. Ако Господ ти прати ангел, дори малко особен ангел, нима ще тръгнеш да му поставяш диагноза?

Найден се плаши от всичко - от микровълновата, от асансьора, от вратите с фотоклетка. Бързо ми става ясно, че така няма да стане и още по-бързо взимам решение. Месец и половина след като го водя вкъщи, натоварваме в колата дрехи и домакинска посуда, тегля всичките си спестявания и заминаваме.

Отиваме в моето село, в старата къща на баба ми и дядо ми. Началото на март е - най- подходящото време да започнеш селски живот. Или живот изобщо. Връзваме си по една мартеница един на друг и започваме да градим дом. Найден ми помага с всичко, не се отделя от мен, наблюдава внимателно, схваща бързо и също толкова бързо се уморява.

Сутрин ходим за хляб до селския магазин. Това е любимата ни част от деня. Крачим щастливи с топлия хляб, а хората от селото жалят как внукът на Калоян Кански е сполетян от такова нещастие - недъгаво дете. Цъкат с език и викат „Да пази Господ“.

Найден обаче изобщо не се вълнува от селското обществено мнение. Той самият е цяло едно село - многолюдно, мълчаливо село, достатъчно магично, за да не му се налага да излиза от него.

С годините забравям суетата. Градският живот остава някъде, запушен в някоя вена, лишен от кислород, издишан, изкашлян. И така е прекрасно. Моето прераждане се случва в началото на онзи март и продължава цели седем години. Аз съм Христос, с надупчена, разпната душа, а моят Възкресител ми дава прошка и ме заобичва - като баща, като брат, заобичва ме както диво животно в беда заобичва своя спасител.

Времето тече. Найден расте и отдавна е подминал възрастта за първи клас. Все пак го записвам. Училище в нашето село няма. Всяка сутрин автобус събира децата и ги кара в съседното, на десет километра.

Първия ден го карам аз. На втория го качвам на автобуса, за да се приобщи по-бързо.

Нямам търпение да стане обяд и да се прибере у дома.

Той не се прибира дълго, след като виждам автобусът да минава покрай спирката.

Тръгвам да го търся по пътя към съседното село. На едно място, отстрани на разбитият асфалт, има дълбоко дере, а в него се образува вадичка, която отвежда пролетните дъждове нанякъде. Между тях - рехава гора. Отбивам от пътя и тръгвам пеш надолу. Пет метра, десет крачки, хлъзгава шума, и политам. Клони, пръст, камъни, листа, аз... търкаляме се всички надолу – лавина някаква се получава. Пльосвам до рекичката. Мисля как не съм приготвил нищо за вечеря и ако Найден се върне преди мен, няма да има какво да яде. Понечвам да стана, кръв тече по очите ми. Струйката продължава надолу, покрай носа и устата. Усещам вкуса ѝ с език. Не мога да помръдна тялото си. Само въртя безпомощно глава. Виждам до мен остър къс скала, а на най - острата част – малка точка кръв, навярно моята. Това е. Припадам. После умирам.

Както вече казах, намират ме след два дни, след още два ме погребват.

Найден живее два дни без мен. Без да знае какво се е случило. Не е сготвено. Не отива и на училище.

Търси ме е. Мисли, че съм го изоставил. Пратил съм го на училище и съм го изоставил. Станало ми е скучно на село, станал ми е скучен той, с вечно влачещия му се крак, с вечно лудия поглед. Спрял съм да го обичам и съм си тръгнал.

Ей това не разбирам от живота. Задушава те, гадният живот, разпъва те, пребива те. После изведнъж ти праща Спасител, дава ти втория шанс, за който всички говорят и всички искат. И без да увърта, ти отнема и него. Защо бе, животе, толкова ли бях грешен? Толкова ли крадох, толкова ли убивах, толкова ли лъгах...

Смирение ли?! Благодарности ли?!...Неее, няма да ти благодаря! Уби ме като куче край пътя, остави момчето ми да живее само като куче. Лудото дете на селото, махленския пес. Това направи от него. А аз да ти благодаря за нашия човешки живот?!

Не. Никакви благодарности за теб. Айде, пращай ме там, долу, и да приключваме.

Гледам сега, на четиресетия ден откак умрях, един ангел, моят ангел, коленичил на гроба ми. Допрял длани една в друга пред лицето си, гледа нагоре и благодари...

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Тънки лилави токчета”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.