Любов и други бедствия

Живот с Мадона, разказът на едно момче

„Заклетите фенове винаги имат късмет...”

Този текст е написан специално за Момичетата от града от нашия приятел – киноманът и пътешественикът Здравко Григоров.

Заедно сме вече 30 години или през целия ми съзнателен живот. От момента, в който влязох в книжарницата на кооперативния пазар в „Люлин” и си купих „Като дева” – онази плоча с грозната обложка, която незнайно как някой беше селектирал да краси единствения албум на Мадона, издаден от „Балкантон”. А плочата си я купих само заради снимката, защото всъщност вкъщи нямаше грамофон.

После бяха ежедневните разходки до площад „Славейков” и ровенето из стотиците списания на една от сергиите, за да си търся плакати и странички с Мадона. Безкрайните изрезки се складираха в едни папки, някои се купуваха по два пъти, за да украсят дневника на кралицата, а за всеки случай да ги има и в класьорите. Всичко това струваше едни пари, които идваха от пропуснатите уроци по математика. Двойката се преживява, но моментът, в който виждаш оригинален брой на „Bravo” с плакат на Мадона, но не си го купуваш, защото в този ден нямаш урок по математика, следователно нямаш пари, не може да се преживее.

Друг задължителен атрибут бяха касетките от „Унисон” със снимки и текстове на всички песни. Помня разочарованието от „Bedtime Stories” – с обикновена обложка, която дори не беше същата като оригиналната. Не знам защо бяха решили да издадат албума с визия от плаката на „В легло с Мадона”.

„Заклетите фенове винаги имат късмет...”

Филма го гледах два пъти последователно в киното на „Позитано” 20. И си бях сам в салона. Между двете прожекции попитах касиерката дали може да ми даде плаката, който беше залепен на витрината. Разбрахме се да мина на следващия ден и постерът скоро висеше на стената вкъщи. И до ден днешен един дебел топ „ценни” плакати са забити зад гардероба. Сред тях е един „мегаоригинален” от ЦУМ с кадър от „Vogue”, който струваше 70 лева. Седмици наред ходех да си го гледам и да следя дали някой не го е купил, докато аз упорито спестявах.

В неделя ходех до битака, защото оттам си купувах видеокасети с филмите на Мадона. Първо нямахме видео, ама аз си ги купувах, защото знаех, че все някога нашите ще купят след непрестанното мрънкане, че „вече всички имат, само ние не”. И ценното устройство се появи, а след това безкрайното гледане на „Кое е това момиче?” (дублиран на немски с втори дублаж на български от един мъжки глас) и „Тяхната собствена лига” – двата любими филма по това време. После от любимия „Унисон” се снабдих и с концертни видеокасети, като „Blond Ambition Tour” се пускаше задължително на всяка квартална тийн сбирка, а когато се събирахме без родителски надзор, си пускахме „Girlie Show”.

С Мадона е свързано и първото ми излизане в чужбина, което се случи доста късно. През 2006 г. една малка компания се отправихме към Хановер, за да видим иконата на живо и нейния „Confessions Tour”. И тъй като билетите бяха скъпи, просто си купихме някакви, които се оказаха доста далече и доста встрани. Не знам откъде намерих смелост да се изправя срещу един намусен немец и да му заявя, че отивам на терена, въпреки че мястото ми не е там. След дълъг спор и разговор с шефа на охраната все пак ме пуснаха долу – „заклетите фенове винаги имат късмет”. Добре, че стана така, защото иначе нямаше как да си донеса в София един от златните балони, които полетяха в края на шоуто. А неописуемото вълнение, което изпитах по време на този концерт, се повтаря всеки път, когато я видя на живо.

Едно такова... радваш се, плаче ти се, задушаваш се, хем е близо до теб, хем имаш такъв респект от нея, че предпочиташ да не ти е толкова земна.

Мадона е част и от първото събитие, което с Ангел организирахме под шапката на „Позор” – Madonna Night в Дом на киното по повод албума й „Hard Candy”. Каква по-голяма радост от това да събереш на едно място феновете, да гледате клипове на голям екран и да си говорите цяла вечер за това колко е велика тази жена и да разбереш колко животи е променила?

А скоро след вечерта дойде и моментът, в който и Ангел видя иконата на живо. Преживя доста тежко осемте часа чакане под жаркото слънце на Ница, за да сме по-близо до сцената. А година по-късно „Sticky and Sweet Tour” мина и през София и тогава вече бяхме на една ръка разстояние от Нея. Още като обявиха датата, се започна с агитацията, че „няма как да не отидете на концерта”. И в един момент се оказа, че


трябва да купя 28 билета. Не знам как ми се получи да убедя толкова хора, като голяма част от тях дори не бяха фенове. Още помня драмата с „golden circle” билетите и неработещата онлайн система, която в един момент проби и ми даде 4 билета – „заклетите фенове винаги имат късмет”. А след това и пачката с хилядарки, която занесох на касата при Зори – няма как да купиш толкова билети наведнъж, ако сред приятелите ти не фигурира една касиерка, винаги готова да удари рамо.

Драмата с осемчасовото чакане се повтори и при концерта от MDNA турнето в Истанбул. Тогава пък билетите свършиха мигновено и ние не успяхме да купим. Но датата беше дебело оградена в календара и нямаше начин да пропуснем събитието. Според концерта дори нагласихме едно цяло пътешествие из Грузия, Армения, Азербайджан и финал Истанбул.

С годините осъзнавам, че тази жена вече е неизменна част от мен, и дори не се замислям, когато посягам към поредното списание, от чиято корица ме гледа тя.

Дни преди шоуто започнахме да ровим из разни сайтове за билети на черно, които бяха направо „катранено” черни с поне три пъти по-високи цени. Обаче нали „заклетите фенове винаги имат късмет”, два дни преди концерта видях, че са се появили редовни билети за терена. И тогава двамата с Ангел събрахме очите на хората по „Истиклял” с безумен спринт, слаломирайки сред безкрайните тълпи в юнската жега до най-близката каса на biletix. Там ни посрещна едно момче и леко надменно ни уведоми, че „билетите отдавна свършиха”. Но изненадващо откри, че наистина има пуснати допълнителни билети. Десет минути след като си купихме нашите, допълнителните билети бяха вече изчезнали.

За последно видяхме Мадона през декември 2015 г. в Париж по време на турнето й „Rebel Heart”. И тогава ни направи впечатление, че феновете й са доста по-улегнали, в публиката преобладават хората на средна възраст, няма ги пищящите и некоординирани тийнейджъри, но пък всички продължават да са безкрайно отдадени и да преживяват хитовете, съпътствали целия им съзнателен живот.

С годините осъзнавам, че тази жена вече е неизменна част от мен, и дори не се замислям, когато посягам към поредното списание, от чиято корица ме гледа тя. Разлиствам трепетно страниците, показвам на всички „колко е яка!”, защото радостта винаги трябва да е споделена, и удовлетворен складирам поредния брой в мадономанската съкровищница. И така вече 30 години.

P.S. Докато пишех всичко това, отново ме зачовърка недоволството от това, че филмът „Strike a Pose” така и не е показван в България. Писах на режисьорката, която пък взе, че отговори този път. Направихме контакт със световните разпространители и както многократно съм се убеждавал – „заклетите фенове винаги имат късмет”. Ще покажем филма през октомври в програмата на Sofia Biting Docs!

Автор: Здравко Григоров